— Някой друг път — отвърна тя, като го целуна по бузата, — но не и тази вечер. Бъди добър, Оливър, и ме изпрати до метрото.
Вечерите бяха най-трудни за нея. Вече нямаше пътувания до безопасната къща в Съри. Що се отнася до Сара, къщата в Съри не съществуваше. Откри, че всички от екипа страшно й липсват. Те бяха семейство — шумно, свадливо, какофонично, любещо семейство, онова семейство, което тя никога не бе имала. Единственото, което й бе останало от него сега, бяха редките потайни обаждания на Габриел и светлината в апартамента на отсрещната страна на улицата. Светлината на Йоси, но скоро щеше да загуби и него. Понякога през нощта, когато бе самотна и уплашена, й се искаше да им бе казала да си намерят друга. Понякога си мислеше и за клетия Джулиан и се чудеше как ли ще се справи без нея.
Последният пакет пристигна в три часа следващия следобед. Беше доставен лично от куриер, облечен с костюм и вратовръзка. В него имаше написана на ръка бележка и самолетен билет. Сара отвори обложката на билета и погледна дестинацията. Десет секунди по-късно телефонът на бюрото й иззвъня.
— „Ишърууд Файн Артс“, Сара е на телефона.
— Добър ден, Сара.
Беше Зизи.
— Здравейте, господин Ал Бакари. Как сте, сър?
— Ще знам това след минута. Получихте ли поканата и самолетния билет?
— Получих ги, сър, както и обиците. И часовника. И перлите. И гривната.
— Гривната най-много ми харесва.
— И на мен, сър, но подаръците бяха напълно ненужни. Поканата — също. Съжалявам, но не мога да я приема.
— Обиждате ме, Сара.
— Нямам такова намерение, сър. Колкото и да искам да прекарам няколко дни на слънце, опасявам се, че не мога да замина ей така изведнъж.
— Не е изведнъж. Ако погледнете внимателно билета, ще видите, че разполагате с три дни до заминаването ви.
— Не мога да излетя и след три дни. Имам работа в галерията.
— Сигурен съм, че Джулиан може да мине няколко дни без вас. Току-що му спечелихте доста пари.
— Вярно е.
— Е, какво ще кажете, Сара? Ще дойдете ли?
— Опасявам се, че отговорът ми е „не“, сър.
— Би трябвало да знаете едно нещо за мен, Сара. А то е, че никога не приемам отказ.
— Просто не мисля, че е уместно, сър.
— Уместно? Мисля, че погрешно сте изтълкували моите мотиви.
— А какви са те, сър?
— Бих искал да дойдете да работите за мен.
— Като каква, сър?
— Никога не обсъждам подобни въпроси по телефона, Сара. Ще дойдете ли?
Тя изчака да минат десет секунди, после му отговори.
— Чудесно — каза той. — Един от хората ми ще ви придружи. Ще ви вземе от апартамента ви в осем часа сутринта в понеделник.
— Напълно способна съм да пътувам сама, господин Ал Бакари.
— Сигурен съм, че е така, но ще бъде по-лесно, ако някой от моите охранители дойде с вас. Ще се видим в понеделник вечер.
След тези думи Зизи затвори. Докато връщаше слушалката на мястото й, тя си даде сметка, че той не я попита за адреса й.
Габриел разваляше ателието си в безопасната къща в Съри, когато Лавон се качи, трополейки по стълбището като носеше разпечатка на съобщението, което току-що пристигна от екипа невиоти в Мейсънс Ярд.
— Зизи направи своя ход — каза той и му подаде разпечатката. — Иска да я види веднага.
Габриел прочете съобщението, после вдигна поглед към Ели.
— Мамка му! — прошепна той. — Ще ни трябва кораб.
На вечеря пиха шампанско, за да го отпразнуват, като бяха поставени прибори и за Сара — единствения член на екипа, който не можеше да се присъедини към тях. На следващата сутрин Лавон закара Габриел до летище Хийтроу и в четири и половина следобед той вече се наслаждаваше на гледката на залеза от безопасния апартамент на ЦРУ на Колинс Авеню в Маями Бийч. Ейдриън Картър носеше свободен памучен панталон, памучен пуловер и евтини мокасини на бос крак. Той подаде на Габриел чаша лимонада и снимката на много голяма яхта.