Когато отново погледна през прозореца, „Александра“ сякаш изпълваше хоризонта. Тя видя на бака Надия и Рахима, с развети от вятъра черни коси, да се пекат на последните слънчеви лъчи за деня. Двамата Абдуловци заедно с хер Верли се бяха скупчили на задната палуба, кроейки следващото си завоевание. Над всички тях, облечен в бяло и с вдигната за поздрав ръка, беше Зизи. Обърнете — помисли си Сара. — Свалете ме на сушата. Вие останете тук, господин Бен Талал. Не, благодаря, сама ще се върна в Лондон. Обаче знаеше, че сега няма връщане назад. Габриел й даде последен шанс в Съри и тя се съгласи да издържи докрай.
Хеликоптерът увисна над кърмата на „Александра“ и бавно се спусна към площадката за кацане. Сара видя нещо друго: Зизи в изложбената зала на галерията на Джулиан, предупреждаващ я, че никой не може да му пробута фалшификат нито в бизнеса, нито в изкуството. Аз не съм фалшификат — каза си тя, докато слизаше от хеликоптера. — Аз съм Сара Банкрофт. Преди бях куратор във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Сега работя за „Ишърууд Файн Артс“ в Лондон. Не ти искам работата, нито парите. Не желая да имам нищо общо с теб.
Бен Талал й показа нейните помещения. Бяха по-големи от апартамента й в Челси: просторна спалня с отделен хол, облицована с мрамор баня с вградена в пода вана и джакузи, просторна лична палуба, която в момента бе огряна от слънцето. Саудитецът постави куфара й на огромното легло като хотелски камериер и понечи да отвори ципа. Сара се опита да го спре:
— Не е необходимо. Благодаря ви, мога сама да се погрижа за багажа си.
— Съжалявам, но се налага, госпожице Сара.
Той вдигна капака и започна да изважда вещите й.
— Какво правите?
— Имаме си правила, госпожице Сара. — Подчертаната любезност вече липсваше в гласа му. — Работата ми е да се уверя, че гостите се подчиняват на тези правила. Никакъв алкохол, цигари и каквато и да е порнография. — Той вдигна едно американско модно списание, което бе купила от летището в Маями. — Съжалявам, но трябва да го конфискувам. Имате ли някакъв алкохол?
Тя поклати глава.
— Нямам и цигари.
— Не пушите ли?
— Понякога, но не ми е навик.
— Ще задържа мобилния ви телефон до напускането ви на „Александра“.
— Защо?
— Защото не е разрешено на гостите да използват мобилни телефони на борда на този плавателен съд. Освен това той няма да работи заради електронните уреди на яхтата.
— Щом няма да работи, защо го конфискувате?
— Предполагам, мобилният ви телефон може да снима, да записва и притежава видео- и аудиоклипове?
— Така каза дребният мъж, който ми го продаде, но никога не съм пробвала тези възможности.
Бен Талал протегна огромната си длан.
— Телефонът ви, моля. Уверявам ви, че добре ще се погрижим за него.
— Имам работа за вършене. Не мога да бъда откъсната от света.
— Можете да използвате бордовата сателитна телефонна система.
И ти ще подслушваш, нали?
Сара изрови телефона от дамската си чанта, изключи го и му го даде.
— А сега и фотоапарата ви. Господин Ал Бакари не обича, докато си почива, наоколо да щракат фотоапарати. Против правилата е да бъде сниман той, служителите му или който и да е от гостите му.
— Има ли други гости, освен мен?
Той остави въпроса й без отговор.
— Да носите „Блекбъри“ или някой друг вид джобен компютър?
Тя му го показа и той протегна ръка.
— Ако прочетете имейлите ми…
— Нямаме никакво желание да четем имейлите ви. Моля ви, госпожице Сара, колкото по-бързо приключим с това, толкова по-скоро ще можете да се настаните и да си починете.