Сара се престори, че мисли.
— Нужни са ми десет минути.
— Пет — каза Надия и топло се усмихна. — Какво очакваш? Аз съм дъщеря на баща си.
Сара се качи до каютата си, взе набързо душ и се преоблече в бански костюм и рокля с презрамки. Сложи няколко дреболии в новата си плажна чанта и отиде на кърмата. Надия вече беше на борда на моторната лодка заедно с Рафик ал Камал и Джафар Шаруки. Жан-Мишел стоеше зад руля и проверяваше командното табло.
— Само ние ли? — попита Сара, като се качи на борда и се настани до Надия в предното отделение.
— Рахима може да се присъедини към нас по-късно — отговори Надия. — Но да ти кажа честно, надявам се да не го направи. Тъкмо ще си почина от нея.
Жан-Мишел отдалечи моторницата от кърмата на „Александра“, после с пълна скорост се понесе напред. Те профучаха край южната страна на острова, край предградията на Густавия и после заобиколиха Гран Поант. След две минути влязоха в малък залив, защитен от двете страни от назъбени голи сиво-кафяви вулканични скали. Между скалите под яркосиньото небе се простираше широк плаж с формата на полумесец.
— Добре дошла в Салин — каза Надия.
Жан-Мишел внимателно преведе лодката през вълните и акостира на няколко метра от бреговата линия. Рафик и Шаруки скочиха през борда и нагазиха в плитката вода. Надия се изправи и се спусна през борда в силните ръце на Рафик.
— Най-добрата част от това да имаш бодигардове — каза тя. — Никога не се намокряш по пътя за плажа.
Сара с неохота се отпусна в ръцете на Шаруки. Няколко секунди по-късно тя бе оставена внимателно на мокрия пясък в края на брега. Докато Жан-Мишел обърна моторницата и се насочи обратно към „Александра“, Надия стоеше досами водата и се оглеждаше за подходящо място, където да се настанят.
— Ей там — каза тя, после хвана Сара за ръка и я поведе към далечния край на плажа, където нямаше хора.
Рафик и Шаруки тръгнаха след тях, носейки шезлонгите и чантите. На петдесет метра от най-близкия летовник Надия спря и прошепна нещо на арабски на Рафик, който в отговор на казаното постла две хавлиени кърпи на пясъка и разгъна шезлонгите.
Двамата бодигардове си направиха преден пост на около двайсет метра от тях. Надия съблече плажната си рокля и седна на хавлията. Дългата й черна коса беше сресана назад и блестеше от гела, с който бе намазана. Тя носеше слънчеви очила със сребриста отсянка, през които се виждаха големите й влажни очи. Девойката погледна през рамо към бодигардовете, после свали горнището на банския си. Гърдите й бяха големи и добре оформени. След двете седмици слънчеви бани кожата й бе силно потъмняла. Сара седна на единия шезлонг и зарови стъпалата си в пясъка.
— Харесва ли ти да си с тях? — попита тя.
— С бодигардовете ли? — Надия сви рамене. — Щом си дъщеря на Зизи ал Бакари, бодигардовете са факт от живота ти. Знаеш ли какъв откуп би поискал за мен някой похитител или терорист?
— Милиарди.
— Точно така. — Тя бръкна в плажната си чанта и извади пакет цигари „Вирджиния Слимс“. Запали една за себе си и предложи на Сара, която поклати отрицателно глава. — Не пуша на „Александра“ от уважение към желанието на баща ми. Но когато съм далеч от него… — Гласът й заглъхна. — Няма да му кажеш, нали?
— Честна дума. — Сара кимна към бодигардовете. — Ами те?
— Те няма да посмеят да кажат на татко.
Надия върна цигарите в чантата си и издиша дима към безоблачното синьо небе. Сара затвори очи и обърна лице към слънцето.
— Случайно да имаш там бутилка много студено розе?
— Ще ми се да беше така — отвърна Надия. — Жан-Мишел винаги успява да скрие малко вино на борда. Сигурна съм, че ще ти даде една-две бутилки, ако го помолиш мило.
— Страхувам се, че той иска да ми даде не само вино.
— Да, ти много го привличаш. — Надия вдигна слънчевите очила на челото си и затвори очи. — Точно зад дюните има ресторант. После, ако искаш, може да пием по едно питие.
— Не знаех, че пиеш.
— Не много, но обичам бананово дайкири в дни като този.
— Мислех, че религията ви го забранява.
Надия махна пренебрежително с ръка.
— Не си ли религиозна? — попита Сара.
— Обичам вярата си, но съм и модерна саудитска жена. Ние имаме две лица. Когато сме вкъщи, сме длъжни да крием лицето си зад черен воал. Но на Запад…