Тази нощ за първи път, откакто се качи на борда на „Александра“, Сара не спа. Лежеше в голямото си легло, стараейки се да стои неподвижна, за да не би Бен Талал, ако я наблюдава чрез скрити камери, да заподозре, че е неспокойна. Малко преди шест часа небето започна да изсветлява и над хоризонта се появи червено зарево. Тя изчака още половин час, преди да си поръча кафе. Когато то пристигна, я мъчеше силно главоболие.
Излезе на своята палуба и се облегна на перилата, загледана в светлината, която бавно заливаше пристанището, като мислеше за Ален ал Насър от Монреал. Бяха останали във вилата малко повече от час, а след това отидоха да вечерят в Густавия. Зизи ги заведе в ресторант „Ла Вела“, който се намираше в края на пристанището. Ален ал Насър не отиде с тях. В действителност името му не бе споменато по време на яденето или поне тя не го чу. Един мъж, който би могъл да е Ели Лавон, мина край ресторанта по време на десерта. Сара бе свела лице да избърше устните си и когато отново вдигна очи, той беше изчезнал.
Тя внезапно изпита нужда от физическо движение и реши да отиде до гимнастическия салон, преди Зизи да го заеме. Нахлузи шорти от ликра, потник и маратонки, влезе в банята и вдигна косата си с шнолата пред огледалото. Когато пристигна в салона, там цареше тишина. Беше се надявала да го завари празен, но видя Жан-Мишел, наведен над един уред, да работи за бицепсите си. Поздрави го хладно и се качи на велоергометъра.
— Ще ходя на острова да потичам. Искате ли да дойдете с мен?
— А тренировката на Зизи?
— Той каза, че го боли гърбът.
— Имам чувството, че не му вярвате.
— Гърбът винаги го боли, когато иска почивен ден. — Французинът свърши серията упражнения и попи потта от раменете и ръцете си. — Да вървим, преди трафикът да стане много натоварен.
Двамата се качиха на една моторница и се понесоха към вътрешността на пристанището. Още нямаше вятър и водата бе спокойна. Жан-Мишел акостира на обществения док близо до празно кафене, което току-що отваряше за закуска. Двамата загряха няколко минути на кея, после затичаха по тихите улици на стария град. Жан-Мишел тичаше с лекота до нея. Когато започнаха да се изкачват на зигзаг по склона на издигащия се зад пристанището хълм, Сара изостана с няколко крачки. Подмина я мотоциклет, каран от момиче с каска и стройни бедра, обути в сини джинси. Сара ускори темпо и скъси дистанцията. На върха на хълма спря да си поеме дъх, докато Жан-Мишел подтичваше леко намясто.
— Какво става?
— Качила съм четири килограма и половина по време на това пътуване.
— Почти свършваме.
— Колко още ще останем?
— Още два дни в Сен Бартелеми. — Издаде устни напред по типично галски маниер. — А може би три. Зизи май започва да става нетърпелив да тръгне. Не знам.
Точно тогава първият самолет за деня прелетя над главите им и се спусна от другата страна на хълма към пистата, която бе в подножието му. Без предупреждение Жан-Мишел се втурна след него надолу по пътя. Двамата подминаха тичешком летището и главния търговски център на острова, после взеха завоя и се насочиха към градчето Сен Жан. Първите коли се появиха по улиците и те трябваше на два пъти да отскачат към пясъчния банкет на пътя, за да избегнат приближаващите се камиони. Жан-Мишел я преведе през един отвор в каменната стена в края на пътя и се заспуска по пясъчна пътека към плажа.
— По-добре е да тичаме тук — каза той. — Ще направя няколко скоростни отсечки. Смятате ли, че ще издържите до края?
— Какво ви кара да мислите, че ще изостана от вас?
Той удължи крачка. Сара се мъчеше да бъде в крак с него.
— Наближава началото на отсечката — каза Жан-Мишел. — Готова ли сте?
— Мислех, че това беше отсечката.
Той спринтира и бързо увеличи дистанцията. Изтощена от безсънната нощ, Сара намали темпото, откривайки, че за първи път, откакто влезе в лагера на Зизи, е сама. Това не продължи дълго. След две минути Жан-Мишел дотича обратно при нея, движейки ръцете си ритмично като бутала. Сара се обърна и отново затича. Той я задмина и намали крачка.
— Умирам от глад — каза тя. — Какво ще кажете да закусим?
— Първо ще довършим бягането. Ще хапнем нещо в кафенето, което е близо до лодката.
Отне им двайсет минути да вземат разстоянието до пристанището. Кафенето бе започнало да се пълни, но Жан-Мишел намери празна сенчеста маса отвън и двамата седнаха. Сара прегледа менюто, после вдигна поглед към бутика за мъжко облекло отсреща. Витрината бе пълна с ръчно изработени френски ризи от на вид скъп памучен плат. Тя затвори менюто и обърна очи към Жан-Мишел.