— Трябва да купя някакъв подарък на Зизи в знак на благодарност.
— Зизи няма нужда от подаръци. Всъщност той е човек, който има всичко.
— Трябва да му купя нещо. Беше много щедър към мен.
— Сигурен съм, че е така.
Сара докосна ръката на Жан-Мишел и посочи към бутика.
— Последното нещо, от което се нуждае Зизи, е риза — каза той.
— Обаче те изглеждат много хубави.
Той кимна в знак на съгласие:
— Френски са. Още можем да правим добре някои неща.
— Дайте ми вашата кредитна карта.
— Тя е на компанията Ей Ей Би.
— Ще ви върна парите.
Жан-Мишел извади картата от джоба на спортните си гащета и й я подаде.
— Не си правете труда да ми ги връщате — каза той. — Повярвайте ми, Сара, няма да сте първата, която купува подарък на Зизи със собствените му пари.
— Какъв номер риза носи той?
— Вратната му обиколка е 16,5 инча, а дължината на ръкава — трийсет и три.
— Доста впечатляващо.
— Аз съм личният му треньор.
Сара му каза поръчката си за закуска — филия хляб, бъркани яйца и кафе с мляко — и се отправи към бутика. Постоя пред витрината да разгледа ризите, после влезе. Привлекателна млада жена с къса руса коса я посрещна, обръщайки се към нея на френски. Сара избра две ризи — тъмносиня и бледожълта — и каза размерите на Зизи на продавачката. Жената влезе в задната част на магазина и се върна след минута с ризите.
— Имате ли подаръчни кутии?
— Разбира се, мадам.
Тя извади една изпод щанда, грижливо опакова ризите в копринена хартия и ги постави в кутията.
— А имате ли някакви поздравителни картички? — попита Сара. — Нещо с плик?
Продавачката отново бръкна под щанда. Тя постави картичката пред Сара и й подаде химикалка.
— Как ще платите, мадам?
Сара й подаде кредитната карта. Докато жената извърши изтеглянето на парите от картата, тя се подпря на щанда и написа на картичката: Ален ал Насър — Монреал. След това я пъхна в плика, навлажни с език края на капачето му и го залепи здраво. В това време продавачката сложи квитанцията пред нея. Сара я подписа и подаде химикалката на младата жена заедно с плика.
— Не разбирам, мадам.
— По някое време тази сутрин тук ще дойде един мой приятел, за да види дали не съм забравила нещо — каза Сара. — Моля ви, дайте му този плик. Ако го направите, ще ви бъде платено добре. Важно е да сте дискретна. Разбирате ли ме, мадам?
— Разбира се. — Продавачката се усмихна дяволито, после погледна към седящия в кафенето Жан-Мишел. — Тайната ви ще бъде запазена.
Жената сложи кутията с ризите в книжна торбичка и я подаде на Сара. Тя й намигна, после излезе и се върна в кафенето. Закуската й я чакаше на масата.
— Някакви проблеми? — попита Жан-Мишел.
Тя поклати отрицателно глава и му върна кредитната карта.
— Не, никакви.
След половин час Сара и Жан-Мишел се качиха на моторницата и се върнаха на „Александра“. Габриел изчака да минат още петнайсет минути, преди да влезе в бутика. Той взе картичката от продавачката и й даде сто евро за безпокойството. Пет минути по-късно седеше зад румпела на моторна лодка „Зодиак“ и се носеше към вътрешността на пристанището.
Право пред него се виждаше „Александра“ — най-големият частен плавателен съд в пристанището, втори по размери след круизъра, който бе пристигнал предишната нощ. Габриел зави няколко градуса и се насочи към „Слънчевата балерина“, хвърлила котва на няколкостотин метра встрани, близо до двете скали, които стояха като на пост на входа на пристанището. Той спря скутера до кърмата на яхтата и отиде в главния салон, превърнат в мобилен команден и оперативен център. Там имаше сигурен сателитен телефон и компютър, свързан с булевард „Цар Саул“. Две дузини мобилни телефони и няколко ръчни радиостанции бяха включени да се зареждат, а една видеокамера с телефотообектив бе насочена към „Александра“.
Габриел застана пред монитора и видя Сара да излиза на своята палуба. После погледна към Яков, който говореше по телефона с Тел Авив. Когато той приключи разговора си след минута, Алон вдигна поздравителната картичка. Ален ал Насър — Монреал.