— Следим го цял ден — каза той, — а какво имаме да покажем? Няколко безполезни снимки. Ален ал Насър очевидно е Бен Шафик. Нека да го хванем сега и да приключим с това.
Габриел го изгледа пренебрежително.
— Някой ден, когато станеш малко по-възрастен и по-мъдър, ще ти разкажа историята за нощта, когато ударна група на Службата си помисли, че е видяла своята жертва, и по погрешка уби невинен човек.
— Знам историята, Габриел. Случила се е в Лилехамер. В Службата още я наричат Лейл ха Мар: Нощта на горчивината. Но това е било отдавна.
— Обаче все още е най-големият оперативен гаф в историята на Службата. Те убиха грешен човек и бяха заловени, докато го правят. Нарушиха всички правила. Действаха прибързано и се оставиха да ги водят емоциите. Стигнахме твърде далеч, за да допуснем друга Лейл ха Мар. Първо намираме доказателство — безупречно, неопровержимо доказателство, — че Ален ал Насър е Ахмед бен Шафик. Само тогава започваме да говорим за неговото убийство. И ще натиснем спусъка само когато можем да измъкнем Сара и целия екип от острова, без да бъдем заловени.
— Как ще се сдобием с доказателство?
— Снимките не са достатъчно добри — каза Габриел. — Имаме нужда от гласа му.
— Той не говори.
— Всеки говори. Просто трябва да го накараме да говори, когато слушаме.
— А как ще направим това?
Точно тогава светна зелената лампичка на записващото устройство на телефона и звукът от набирането на номер прозвуча от говорителите. Разговорът на госпожа Ал Насър продължи по-малко от трийсет секунди. Когато приключи, Алон прослуша залиса, за да се увери, че правилно е чул подробностите.
— „Поавр“.
— Искаме маса за двама за девет часа.
— Всичко е заето, мадам. Можем да ви направим резервация за осем часа или за девет и половина.
— Осем е твърде рано. Резервирайте ни за девет и половина, моля.
— Вашето име?
— Ал Насър.
Габриел натисна бутона „Стоп“ и погледна към Михаил: Търпение, момче. Хубавите неща се случват на този, който чака.
Ресторантът, известен като „Поавр“, е един от неразкритите бисери. Намира се в далечния край на приятен търговски център в Сен Жан, там, където се пресичат главното крайбрежно шосе и тесен път, който се изкачва във възвишенията, издигащи се до плажа. От него се разкрива гледка само към уличното движение, паркинга и малко от околността. Салонът му е колкото средно голям вътрешен двор в предградията. Обслужването е понякога мудно, но храната, когато най-сетне пристигне, е една от най-добрите на острова. При все това, поради неблагоприятното му местоположение, онези, които идват на Сен Бартелеми, за да бъдат забелязани, рядко могат да се видят в „Поавр“ и в него никога не става нещо необичайно. Ето защо до днес още се говори за случилия се там инцидент, в който бяха замесени госпожа и господин Ал Насър.
Историята е добре позната на персонала, както и на местните хора, които пият на малкия бар. В спокойните часове между обяда и вечерния наплив те често я преразказват на чаша розе или кафе еспресо с цигара. Резервацията била за девет и половина вечерта, но двамата дошли по-рано. Салонната управителка Одет, която била на смяна онази вечер, си спомня, че било към девет и петнайсет, но барманът Етиен ще ви каже с голяма увереност, че е било в девет и двайсет. Все още нямало свободни маси, така че те трябвало да седнат да изчакат на бара. Естествено Етиен се погрижил за питиетата. Чаша шампанско за мадам Ал Насър и сок от ананас за господина. „Нещо друго?“ — попитал Етиен, но господинът се усмихнал хладно и отговорил почти шепнешком: „Само сок, моля“.
Масата се освободила някъде след девет и половина. Тук отново възниква спор за времето. Сервитьорката Дениз си спомня, че било девет часът и четирийсет минути, но Одет, която се занимава с резервациите и настаняването на посетителите, се кълне, че не е било по-късно от девет и трийсет и пет. Независимо от времето, мосю и мадам Ал Насър не харесали масата. Мадам се оплакала, че е твърде близо до входа на тоалетната, но хората останали с убеждението, че мосю Ал Насър не я харесал по друга причина, макар че не изразил гласно никакво мнение.
Наближавало десет часът, когато се освободила съседната маса. Тя се намирала до парапета откъм улицата. Господин Ал Насър седнал с лице към бара, но Етиен си спомня, че погледът му бил постоянно прикован в уличното движение по крайбрежния път. Дениз им съобщила вечерното меню и взела поръчката им за питиетата. Мадам поръчала бутилка вино. Марка „Кот дю Рон“, твърди Дениз. „Бордо“, според Етиен. Обаче за цвета на виното няма спор. Било е червено и скоро повечето от него щяло да бъде плиснато върху белия панталон от тропикал на мадам.