- Нищо не й разбирам на тази, нито дума.
Акцентът на Сейварден и начинът й на изразяване беше разбираем и дори познат за повечето радчаи, най-вече от стари забавни програми и покрай стреме жа на престижни - или уж престижни - семейства да наподобяват речта на Анаандер Мианаай. Не си бях давала сметка, че промените в произношението и реч никовия състав са толкова драстични. Но за мен тези промени бяха настъпили постепенно, а за Сейварден - изведнъж, а и тя по принцип нямаше усет за езиците.
- Предлага ни чай.
- О. - Сейварден сведе да миг поглед към скръстените си ръце. - Не.
Взех чашата чай, който младшата инспектора наля от един термос, благодарих й и седнах. Офисът беше боядисан в бледозелено, плочките на пода имитираха дърво, твърде неуспешно, навярно защото дизайнерата им не беше виждала истинския материал, а само имитации на имитациите. В ниша на стената имаше икона на Амаат и малка купичка с яркооранжеви рошави цветя. А до тях - миниатюрен калаен макет на скалата в храма на Иккт. Такива сувенири се продаваха на площада пред храмовото езеро в сезона на поклоненията.
Загледах се отново в младшата инспектора. Коя беше тя? Познавах ли я? Роднина на моя позната?
- Пак си тананикаш - каза под нос Сейварден.
- Простете - отвърнах и отпих от чая. - Имам такъв навик. Моля за извинение.
- Няма защо - каза младшата инспектора и също седна до масата. Явно се чувстваше у дома си, значи офисът най-вероятно беше неин, което означаваше, че е асистента на старшата инспектора - необичаен пост за толкова млад човек. - Не бях чувала тази песен от дете.
Сейварден примигна. Не разбираше какво си говорим. Ако разбираше, сигурно би се усмихнала. Радчаите живееха почти двеста години. Тази младша инспектора, навършила законово пълнолетие преди не повече от десет години, все още беше невъзможно млада.
- Познавах друг, който пееше непрекъснато - продължи инспектората.
Познавала я бях. Може да бях купувала песни от нея. Била е на четири или пет години, когато напуснах Орс. Или малко по-голяма, щом ме помнеше толкова ясно.
Старшата инспектора зад вратата отсреща сигурно също е била на Шис’урна, може би в самия Орс. Какво знаех за лейтенантата, заместила лейтенанта Оун като администратора там? Възможно ли бе да е напуснала флота и да е приела назначение като пристанищна инспектора? Е, нямаше да е прецедент.
Която и да беше, очевидно имаше достатъчно пари и влияние да доведе това момиче от Орс. Искаше ми се да попитам младата жена за името на началницата й, но това би било изключително грубо.
- Чувала съм - казах с надеждата, че звуча като любопитна туриста, подсилих малко и герентатския си акцент, - че бижутата, които вие, радчаите, носите, имат някакво допълнително значение освен чисто естетическото.
Сейварден ми хвърли озадачен поглед. Младшата инспектора само се усмихна.
- Някои от тях - да. - Орсианският й акцент, сега, когато знаех, че момичето идва оттам, беше съвсем очевиден. - Ето това например. - Плъзна пръст по позлатена висулка, закачена близо до лявото й рамо. - Това е мемориално бижу.
- Мога ли да го видя? - попитах и като получих разрешение, придърпах стола си към нея. Наведох се да прочета името, гравирано на радчайски върху металната плочка. Не ми беше познато. Едва ли беше мемориално бижу за орсиана - не можех да си представя, че някоя в Долния град толкова скоро ще възприеме радчайските погребални обичаи. Обикновено минаваха няколко поколения, преди това да се случи, а аз бях напуснала Орс само преди двайсет години.
Близо до мемориалното бижу. на яката, имаше игла с малко цвете: всяко венчелистче символизираше една от Еманациите. В центъра на цветето беше гравирана дата. Тази самоуверена млада жена беше малката уплашена помощница, донесла цветята за церемонията, когато Анаандер Мианаай отслужи молитвата в къщата на лейтенанта Оун преди двайсет години.
За радчаите съвпадения не съществуват. Вече бях почти сигурна, че когато влезем в кабинета на старшата инспектора, ще заваря там офицерата, поела задълженията на лейтенанта Оун в Орс. Младшата инспектора вероятно беше нейна клиента.
- Правят ги за погребения - казваше инспектората, която още говореше за мемориалните игли. - Носят ги членовете на семейството и близките приятели. - А стилът и стойността на иглата бяха белег за социалния статут на покойника, оттам и на човека, който носи бижуто. Но младшата инспектора - името й беше Даос Цейт - не спомена за това.