За миг видях всичко това през очите на не-радчаи - тълпа от хора с неясен пол, двусмисленост, която ти опъва нервите. Видях всички белези, които маркират пола за един не-радчаи - белези, които са различни на различните светове, факт, който ме дразнеше и затрудняваше неимоверно. Косата къса или дълга, пусната свободна (спускаща се по гърба или на ситни къдрици като ореол около главата) или прибрана (на плитка, с шноли, на опашка). Телата по-едри или по-тънки, лицата деликатни или по-груби, с грим или не. Изобилие от цветове, които другаде биха били маркер за пол. Всичко това прикрепено на случаен принцип към тела с извивки на гърдите и ханша или без, тела, които в един момент се движеха по начин, който повечето не- радчаи биха определили за женствен, а в следващия - за съвсем мъжки. Двайсетте години ме връхлетяха изведнъж и за миг се отчаях, че няма как да избера правилните местоимения, правилното обръщение. Но тук нямаше нужда да се главоболя с това. Можех да се освободя от тази тегоба, дребна, но вбесяваща, да се отърся от тежестта й, която носех толкова време. Бях си у дома.
Макар че за мен това беше дом непознат, дом на теория. Животът ми беше минал в анексирания и на станции, но преди да са станали завършен продукт като тази, станции, от които си тръгвах, докато още се изграждаха, тръгвах си, за да започна целия процес някъде другаде. От места като това тук идваха моите офицери, прибираха се на такива места, след като ме напуснеха. Места, където не бях стъпвала, и които в същото време ми бяха до болка познати. От известна гледна точка, места като тази станция бяха дълбоката причина за моето съществуване.
- Така пътят ни се удължава с малко - каза старша инспектора Скааиат, - но пък гледката си заслужава.
- Определено - казах аз.
- Защо всички са със сака? - попита Сейварден. - И предния път беше същото и пак ме подразни. Макар че на последното място, където бях, всички носеха манта до коляното. А тук или са с класически сака, или с манта до пода. А яките са направо отвратителни.
- Модата не те притесняваше преди, на другите места, където ходихме - казах аз.
- Другите места бяха чужди - отвърна раздразнено Сейварден. - Там не очаквах да се чувствам у дома си.
Старша инспектора Скааиат се усмихна.
- Предполагам, че рано или късно ще свикнете. Палатата е насам.
Последвахме я през булеварда, нецивилизовано- то облекло и голите ръце на двете ни със Сейварден привличаха тук-там любопитни погледи, примесени с разнообразни дози погнуса, и стигнахме до входа, отбелязан само с черно блокче над вратата.
- Ще се справя - каза Сейварден, все едно я бях насърчила или нещо такова. - Като приключа, ще дойда при теб.
- Ще изчакам.
Старша инспектора Скааиат изчака Сейварден да влезе в палатата, после каза:
- Почитаема Брек, бих искала да поговорим.
Кимнах и тя продължи:
- Видно е, че сте дълбоко загрижена за граждана Сейварден. Това говори добре за вас. Но няма нужда да се притеснявате за безопасността й. Радч се грижи за своите граждани.
- Кажете ми нещо, старша инспектора. Ако Сейварден беше никому неизвестна особа от никому неизвестна къща, която е избягала от Радч без разрешителни и каквото там друго е направила, за което аз не знам, та, ако никога не й бяхте чували името, нито нейното, нито на къщата й, щяхте ли да посрещнете Сейварден на доковете, да я черпите чай и после лично да я придружите до палатата за обжалването?
Дясната й ръка се вдигна съвсем леко, с милиметри, и малката плочка проблесна.
- Тя вече не може да се възползва от предишния си висок социален статут. На практика е без къща и без никакви пари. - Не казах нищо, само я гледах. - Донякъде сте права, разбира се. Ако не знаех коя е, не бих и помислила да й съдействам. Сигурна съм обаче, че и на Герентат нещата работят по същия начин, нали?