- Искаш ли да дойда с теб? - Не исках. Исках да остана сама, да възстановя равновесието си.
- Ще се оправя. А ти се погрижи за крака си. Ще се видим утре. Старша инспектора, приятно ми беше да се запознаем. - Сейварден се поклони със съвършено изчислената почтителност между хора с еднакъв социален статут, получи идентичен поклон от старша инспектора Скааиат и тръгна по булеварда.
Обърнах се към старша инспектора Скааиат и попитах:
- Къде ще ми препоръчате да отседна?
*
След половин час бях сама в стаята си. Скъпа стая в една пресечка на централния булевард, невероятно луксозен квадрат със страна пет метра; подът приличаше на истинско дърво, стените бяха тъмносини. Маса и столове, образен проектор в пода. Много радчаи, макар и не всички, имаха оптични и аудио импланти, които им позволяваха да гледат забавни програми и да слушат музика и съобщения директно. Но хората все още обичаха да гледат разни неща заедно, а истински богатите понякога демонстративно изключваха им- плантите си.
Одеялото на леглото приличаше на истинска вълна, а не на синтетика. На едната стена беше монтирана сгъваема койка за слуга, каквато аз вече нямах. И - невиждан лукс за Радч - стаята си имаше собствена миниатюрна баня, която ми беше крайно необходима, предвид пистолета и пълнителите, прикрепени към тялото ми под ризата. Сканиращата система на станцията не беше засякла оръжието и нямаше да го засече, но човешките очи можеха да различат формата му. Ако го оставех в стаята и службата за сигурност пратеше агента да я претърси, щяха да го намерят. Със сигурност не бих го оставила в съблекалнята на обществена баня.
До вратата имаше вградена конзола за комуникационен достъп. И достъп до Станцията. И достъп на Станцията до мен, шпионка, през която да ме наблюдава. Макар че комуникационната конзола едва ли беше единственият начин, по който Станцията държеше под око стаята. Върнала се бях в Радч, а тук никога не си сам, никога.
Багажът ми беше пристигнал пет минути след като наех стаята, а с него и поднос с вечеря от ресторант наблизо, риба и зеленчуци, още горещи и ухаещи на подправки.
Възможно беше да не ме следят пряко, разбира се. Но багажът ми несъмнено беше претърсван, личеше си. Може би защото бях не-радчаи. Може би по друга причина.
Извадих термоса, чашите и иконата на Онази, която се роди от лилията и ги оставих на нощното шкафче. Използвах един литър от водната си дажба да напълня термоса и седнах да хапна.
Рибата се оказа точно толкова вкусна, колкото подсказваше ароматът й, и успя да ми пооправи настроението, пък макар и с малко. Ако не друго, на пълен стомах и с чаша чай в ръка можех да се съсредоточа по-добре върху ситуацията.
Станцията несъмнено наблюдаваше голям процент от жителите си толкова отблизо, колкото аз бях наблюдавала своите офицери. Останалите - включително и мен - виждаше в по-малки детайли. Температура. Пулс. Дишане. Нищо общо с потока информация, който получаваше от стриктно мониторираните си обитатели, но все пак достатъчно. Прибавете към това и подробните данни за наблюдаваната персона, биографията й, социалните й контакти - получаваше се база данни, която позволяваше на ИИ-то буквално да ни чете мислите.
Е, не буквално. Изкуственият интелект на станцията не можеше да чете мисли в буквалния смисъл на думата. А и Станцията не знаеше нищо за биографията ми, виждаше ме за пръв път. Можеше да следи емоциите ми по промяната в пулса и дишането, но нямаше достатъчно информация да екстраполира причината за въпросните емоции.
Хълбокът наистина ме болеше. А на няколко пъти старша инспектора Скааиат се беше държала изключително грубо с мен, поне според радчайските стандарти. Ако бях реагирала гневно - реакция, която не би убягнала на Станцията, ако ме е наблюдавала в момента, нито на Анаандер Мианаай, ако тя ме е наблюдавала в момента, - гневът ми би изглеждал напълно естествен. Нито Станцията, нито Мианаай можеха да са сигурни какво ме е ядосало. Сега можех да изиграя ролята на измъчвана от стара травма уморена пътница, която мисли само за храна и почивка.
В стаята беше тихо. Дори когато Сейварден изпадаше в някое от мрачните си настроения, пак не беше толкова тихо и потиснато. Явно не бях свикнала докрай със самотата. И както си мислех за Сейварден, изведнъж осъзнах нещо, което ми беше убягнало на булеварда, не го бях видяла, заслепена от гнева си към Скааиат Оуер. Тогава си мислех, че старша инспектора Скааиат е единствената, която би могла да ме познае, но бях сбъркала. Същото важеше и за Сейварден.