Но лейтенанта Оун никога не беше очаквала нищо от Сейварден, Сейварден не би могла да я нарани или разочарова. Ако двете бяха живели по едно и също време и се бяха срещнали, Сейварден несъмнено би дала израз на пренебрежението си. Лейтенанта Оун би отвърнала със студена вежливост, прикривайки изблик на гняв, който аз бих отчела ясно, но сърцето й не би се свило от болка и смут, както се свиваше всеки път, когато лейтенанта Скааиат изпускаше неволно някоя пренебрежителна реплика.
Но може би грешах, намирайки разлика в реакцията си към двете - Скааиат Оуер и Сейварден Вендаай. Веднъж вече се бях изложила на голям риск заради гнева си към Сейварден.
Голяма каша. А аз имах роля да изиграя за всяка, която ме наблюдаваше в момента, да затвърдя образа, който така грижливо бях градила по пътя дотук. Оставих празната чаша до термоса, коленичих пред иконата, като щадях хълбока си, и започнах да се моля.
19.
На следващата сутрин си купих дрехи. Собственицата на магазина, който старша инспектора Скааиа'1 ми беше препоръчала, тъкмо се канеше да ме изрита, когато балансът по банковата ми сметка се появи на конзолата й - без изрично да го е поискала, предполагам, просто Станцията се опитваше да й спести смущението, с което пък показа на мен колко отблизо ме наблюдава.
Определено имах нужда от ръкавици, а ако щях да играя ролята на щедрата богата туриста, трябваше да купя и друго. Но преди да съм отворила уста, собственицата наизвади от склада топове брокат, сатен и кадифе в десетина цвята. Лилаво и тъмнооранжево, три оттенъка на зеленото, златно, бледожълто, леденосиньо, пепеляво и наситено червено.
- Не може да носите тези дрехи - каза ми авторитетно тя, докато нейна подчинена ми поднасяше чай, прикривайки доста успешно погнусата си от голите ми ръце. Станцията вече ме бе сканирала и бе предоставила мерките ми, така че не се налагаше да правя каквото и да било. След половин литър чай, две убийствено сладки пасти и десетина обиди си тръгнах със сако и панталон в тъмнооранжево, с бяла колосана риза отдолу и тъмносиви ръкавици, които бяха толкова тънки и меки, че почти не ги усещах. За щастие последната мода диктуваше свободни сака и панталони, достатъчно широки да скрият пистолета. Останалите дрехи - още два комплекта сако и панталон, два чифта ръкавици, половин дузина ризи и три чифта обувки - щели да бъдат доставени в хотела ми, по думите на собственицата, преди да съм се прибрала от храма.
Излязох на булеварда, който по това време на деня гъмжеше от радчаи, влизащи и излизащи от храма и палатата, посядащи в чайните (несъмнено скъпи и модерни) или просто мотаещи се в подходяща компания. Когато час по-рано отивах към шивашкото ателие, хората ме зяпаха и си шепнеха или просто вдигаха вежди. Сега изведнъж бях станала невидима, освен когато други добре облечени радчаи свеждаха поглед към предницата на сакото ми в търсене на знаци, маркиращи фамилната ми принадлежност, и кокореха очи при липсата на такива. Загледа ме и едно дете, стиснало с малката си ръчичка в ръкавичка ръкава на придружаващата го възрастна, чак се обърна след мен, докато тълпата не ме скри.
Вътре в храма граждани се трупаха около цветята и тамяна, младши жреци, почти деца в моите очи, изнасяха още кошници и кутии, с които да заменят изпразнените. Като второстепенен, не ми беше разрешено да докосвам храмовите приношения, нито да правя такива. Но тук никоя не знаеше това. Измих ръцете си в басейна и купих китка жълто-оранжеви цветя, както и парче от тамяна, който лейтенанта Оун предпочиташе.
Във всички радчайски храмове има място, предназначено за заупокойни молитви, има и дни особено благоприятни за такива приношения, макар че днес не беше такъв ден, а аз, като не-радчаи, не би трябвало да имам радчайски мъртъвци, които да почитам. Вместо да се отправя натам, аз влязох в ехтящото централно помещение, където Амаат стоеше с по една обсипана със скъпоценни камъни Еманация във всяка ръка, потънала до коленете в цветя, купчина в червено, оранжево и жълто, висока почти колкото мен и бързо нарастваща на обем и височина. Когато се добрах до първите редици на множеството, и аз хвърлих своята китка върху купчината, направих необходимите жестове и про мълвих молитвата, после пуснах тамяна в кутията, която, щом се напълнеше, щеше да бъде изпразнена от други младши жреци. Тамянът беше просто символ - връщаха го на входа, където да бъде продаден отново. Ако всичкият тамян за приношения бъдеше запален, храмът щеше да се изпълни с толкова дим, че въздухът да стане токсичен. А днес дори не беше църковен празник.