Тъкмо се покланях на богинята, когато една корабна капитана с кафява униформа застана от едната ми страна. Понечи да хвърли букетчето си върху купчината, но така и не го направи, втренчила поглед в мен. Пръстите на лявата й ръка потрепнаха едва видимо. В лице приличаше на капитана Рубран Оск, но тя беше слаба и с дълга права коса, а тази капитана беше по- ниска, по-едра и късо подстригана. Хвърлих поглед към бижутата й и те потвърдиха, че капитаната действително е братовчеда на Рубран Оск, издънка на същия клон на същата къща. Спомних си, че Анаандер Мианаай не беше сигурна на чия страна ще застана капитана Рубран и предпочиташе да не подръпва твърде силно паяжината от клиентство и контакти, към която принадлежеше капитаната на стотна. Зачудих се дали това още е вярно, или Оск да преминали към някоя от двете страни.
Нямаше значение. Капитаната продължаваше да ме зяпа. Сигурно вече получаваше отговори на запитванията си. Станцията или собственият й кораб щяха да докладват, че не съм радчаи, при което капитаната най-вероятно щеше да загуби интерес. Или не, ако научеше за Сейварден. Не държах да разбера кое от двете ще се превърне във факт, затова си довърших молитвата и се запровирах обратно през хората, които чакаха да си направят приношението.
Покрай стените имаше по-малки светилища. В едно от тях трима възрастни и две деца стояха около бебе, което бяха поставили на гръдта на Аатр - изображението даваше тази възможност, ръката свита в лакътя под така често споменаваните цици на богинята, - с надежда за благоприятна съдба или поне някакъв знак какво крие бъдещето за това дете.
Всички светилища бяха красиви, блестяха в златно и сребърно, стъкло и полиран камък. Целият храм ехтеше с акумулирания звук на стотици тихи разговори и молитви. Музика нямаше^ Сетих се за почти празния храм на Иккт и многобройните хорове църковни певци, за които ми разказваше върховната жреца и които отдавна не пееха там.
Близо два часа обикалях храма и разглеждах светилищата на второстепенните богове. Сградата беше гигантска и не отстъпваше по размери на палатата. Двете здания със сигурност бяха свързани, защото Анаандер Мианаай служеше като жреца в храма през равни интервали, макар че проходите и коридорите помежду им едва ли се набиваха на око.
Светилището на покойниците оставих за накрая. Отчасти защото там щеше да е пълно с туристи, отчасти защото знаех, че ще се почувствам зле. То беше по- голямо от другите второстепенни светилища, почти наполовина колкото централното помещение по площ, пълно с лавици и кутии с приношения за мъртвите. Храна и цветя. И всичко стъклено. Стъклени чаени чаши, пълни със стъклен чай и стъклена пара отгоре. Купчини деликатни стъклени рози. Различни плодове, риба и зеленчуци, толкова реалистични, че се сетих за уханието на вечерята си снощи. Човек можеше да си купи техни евтини варианти в магазинчета далече от булеварда и да ги сложи в домашния си олтар - за богове и за покойници, - но тези тук бяха различни, всеки предмет беше произведение на изкуството, всеки ясно маркиран с името на дарителя и на покойника така че посетителите да видят като на витрина благочестивата скръб... и богатството.
Вероятно имах достатъчно пари да поръчам подобно приношение. Но ако го направех, и то с истинските имена на дарителя и покойника, това щеше да е края i за мен. А и жреците несъмнено щяха да откажат такова приношение. Вече бях мислила дали да не пратя пари на сестрата на лейтенанта Оун, но това също би породило нежелано любопитство. Навярно бих могла да уредя нещата така, че парите ми да отидат при нея, след като приключа със задачата си тук, но не знаех дали и това е възможно. И все пак усетих остър пристъп на вина при мисълта за луксозната си стая и скъпите си нови дрехи.
Тъкмо излизах от храма, когато на пътя ми застана воина. Човек, а не второстепенен. Поклони се.
- Простете. Имам съобщение за вас от гражданa Вел Оск, капитана на „Милостта на Калр“.
Капитаната, която ме беше загледала, докато правех приношението си на Амаат. Фактът, че изпраща съобщението си по воина вместо чрез комсистемитe на Станцията, беше знак за почитание, но предпазливо, иначе би пратила лейтенанта или би ме заговорила лично. Макар че последното може би се дължеше на стеснителност, смущение, което да си спести, като прехвърли задачата другиму. Не можех да не забележа тромавия ритъм на изречението, съставено с цел да избегне някое от общоприетите обръщения.
- Моля да ме извините, граждана - казах аз. - Не познавам граждана Вел Оск.
Войната направи лек жест на почтително извинение.