- Тазсутрешните поличби показали, че днес капитаната ще има щастлива среща. Когато ви видяла да правите приношението си, почувствала, че става въпрос за вас.
Да видиш непозната в гигантски храм като този едва ли можеше да мине за щастлива среща. Чак се почувствах засегната, че капитаната не е сметнала за нужно да положи малко повече усилие. Би могла да измисли нещо по-добро, без да се напъва особено.
- Какво е съобщението?
- Капитаната обикновено пие чай следобед - каза войната любезно и назова чайна на булеварда. - За нея ще е чест, ако се видите там.
Времето и мястото говореха за „лична" среща, която в действителност е демонстрация на влияние и контакти и привидно неофициален начин да се говори по работа.
Капитана Вал нямаше работа с мен. И не би спечелила нищо, ако я видят в моята компания.
- Ако капитаната иска да с срещне с граждана Сей- варден... - започнах аз.
- Не капитана Сейварден е срещнала капитаната в храма - отвърна войната, все така с леко извинителен тон. Несъмнено си даваше сметка колко прозрачна е задачата й. - Но ако решите да доведете капитана Сейварден, за капитана Вел би било чест да се запознае с нея, разбира се.
Разбира се. Дори без къща и без пари, редно бе Сейварден да получи поканата лично, от някого, когото познава, а не през комсистемите на Станцията или чрез нископоставена посредница като тази воина, която капитана Вел ми беше пратила, нарушавайки правилата на доброто възпитание. Но пък аз точно от това имах нужда.
- Не мога да говоря от името на граждана Сейварден, разбира се - казах аз. - Моля. благодарете на капитана Вел за поканата.
Войната си тръгна с поклон.
В една пресечка на булеварда открих магазинче, което продаваше картонени кутии с „обяд“ - риба отново, както се оказа, задушена със зеленчуци. Занесох кутията в стаята си и седнах да хапна. Ядях и си мислех за конзолата на стената, видимата връзка със Станцията.
Станцията беше точно толкова умна, колкото бях аз, докато още бях кораб. Е, по-млада беше от мен. Наполовина по-млада, че и повече. Но определено беше фактор, с който да се съобразя. Ако ме разкриеха, щеше да е заради Станцията.
Станцията не беше засякла имплантите ми на второстепенен, които бях деактивирала и скрила грижливо. Ако ги беше засякла, вече да са ме арестували. Но Станцията долавяше чувствата ми или поне физическото им проявление. Би могла, при наличие на достатъчно информация за мен, да разбере кога лъжа. И със сигурност ме наблюдаваше неотлъчно.
Но от гледната точка на Станцията - както и от моя, когато още бях „Правдата на Торен“ - емоционалните състояния бяха просто набор от медицински данни, информация, която няма смисъл, ако е извадена от контекста. Ако току-що бях слязла от кораба в мрачно настроение като настроението ми сега, Станцията вероятно би го засякла, но не би разбрала защо се чувствам така и не би могла да си направи никакви заключения от този факт. Но колкото по-дълго оставах тук, толкова повече виждаше Станцията и толкова повече данни акумулираше. Скоро щеше да си сглоби собствен контекст, да си изгради своя представа за мен. И да сравни тази нова картина с образа, на който би трябвало да отговарям според първоначалните данни.
И ако двете картини не съвпаднеха, щеше да възникне опасност. Преглътнах хапка риба и погледнах към конзолата на стената.
- Здрасти - казах. - ИИ, дето ме наблюдаваш.
- Почитаема Гайад Брек - каза Станцията откъм конзолата със спокоен глас. - Здравейте. Обикновено се обръщат към мен със „Станция“.
- Нека бъде Станция тогава. - Лапнах нова хапка риба и плодове. - Значи наистина ме наблюдаваш. - Факт беше, че се притеснявах, задето Станцията ме наблюдава. Факт, който не бих могла да скрия от нея.
- Наблюдавам всички, почитаема. Кракът още ли ви боли? - Болеше и Станцията несъмнено виждаше как го щадя. дори в момента. - Медицинските ни центрове са отлични. Сигурна съм, че някоя от нашите лекари ще намери решение на проблема ви.
Стряскаща възможност, която трябваше да избегна на всяка цена. Без да предизвикам подозрения.
Не, благодаря. Предупредиха ме за радчайските медицински центрове. Предпочитам да изтърпя болката, но да не рискувам самоличността си.
Кратко мълчание. После Станцията попита:
- Тестовете за пригодност ли имате предвид? Или превъзпитанието? Нито едно от тях не би променило личността ви. Освен това не подлежите на нито едно от двете, уверявам ви.
- И въпреки това. - Оставих вилицата. - У дома имаме една поговорка. Силата не се нуждае нито от позволение, нито от прошка.
- Досега не бях срещала човек от Герентат - каза Станцията. Аз, разбира се, точно на това разчитах. - Предполагам, че притесненията ви са разбираеми. Чужденците често имат неправилна представа за радчаите.