До мен Сейварден зяпаше разсеяно в далечината.
Бях принудена да платя исканата сума. Уж беше депозит, но подозирах, че повече няма да видя парите си. После собственицата поиска още, защото съм нямала местен пилотски сертификат. Знаех, че такова изискване не съществува. Ако съществуваше, щях да си фалшифицирам въпросния сертификат преди да дойда.
Накрая все пак получих летяща машина. Проверих двигателя, който изглеждаше чист и добре поддържан, проверих и горивото. Решила, че всичко е наред, натоварих раницата си, настаних Сейварден и седнах на пилотското място.
Два дни след бурята снежният мъх започваше отново да се показва, кръпки в светлозелено с по-тъмни жилки тук-там. След два часа прелетяхме над верига възвишения и зеленото потъмня драматично, нашарено в десетки оттенъци, като малахит. На места мъхът беше стъпкан от животните, които го пасяха, стада дългокосмести бови, които се придвижваха на север с идването на пролетта. Покрай пътя им ледени дяволи дебнеха в леговища от сложни тунели и чакаха някой бов да стъпи в дупка и да пропадне в заложения капан. Не виждах и следа от тях, но дори говедарите, които цял живот вървяха след стадата, невинаги долавяха присъствието им.
Лесно се справях с машината. Сейварден седеше до мен, полуизлегната в креслото и мълчалива. Как изобщо беше оцеляла? И как изобщо се беше озовала тук? Сега? Изглеждаше невъзможно. Но невъзможни неща се случваха. Близо хиляда години преди лейтенанта Оун да се роди Сейварден беше командвала свой кораб, „Мечът на Нафтас“, и го беше изгубила. По-голя- мата част от човешкия екипаж, включително Сейварден, бяха успели да излетят със спасителни капсули, но нейната така и не била открита, доколкото аз знаех поне. А сега беше тук. Явно някоя я беше открила наскоро. Извадила беше невероятен късмет.
Бях на четири милиарда мили, когато Сейварден изгубила кораба си. Патрулирах в град от стъкло и полиран червен камък, тих, ако не броим звука от собствените ми стъпки, разговорите между лейтенантите ми и песните, които запявах на няколко гласа, колкото да пробвам акустиката на ехтящите петоъгълни площади. Водопади от цветя, червени, жълти и сини, драпираха зидовете на къщи с петостенни дворове. Цветята вехнеха - никоя не дръзваше да излезе на улиците освен мен и моите офицери, всички знаеха какво ги чака, ако бъдат арестувани. Затова стояха по къщите си и чакаха какво ще последва, представях си ги как потръпват при звука на чуждоземния смях или моето пеене.
Почти не бяхме срещнали проблеми, аз и моите лейтенанти. Гарседдаите бяха оказали минимална съпротива. Транспортните войскови кораби бяха изпразнили трюмовете си, кораби клас „Меч“ и „Милост“ патрулираха системата. Представители на петте зони от всеки от петте региона, общо двайсет и пет, пратеници на различните луни, планети и станции в системата на Гарседд, бяха капитулирали от името на своите хора и пътуваха, всяка от своя район, към „Мечът на Амаат“ да се срещнат с Анаандер Мианаай, лордата на Радч, и да измолят милост за своите хора. Ето затова градът беше притихнал, уплашен.
В един тесен парк с форма на диамант, до монумент от черен гранит с Петте прави действия, врязани в камъка, и името на гарседдайския големец, който бе пожелал да ги врежат там като напомняне за местните, една от моите лейтенанти се оплака на своя колега, че това анексиране се е оказало много скучно. Три секунди по-късно получих съобщение от „Мечът на Нафтас“, кораба на капитан Сейварден.
Трите гарседцайски делегати, които корабът превозвал, убили две от лейтенантите и дванайсет от второстепенните на „Мечът на Нафтас". Повредили и кораба - срязали проводници, пробили корпуса. Към доклада беше приложен и запис - оръжие, което един от второстепенните видял с очите си, но което според останалите сензори на кораба не съществувало. Записът показваше как гарседдайска делегата, неочаквано и изненадващо обгърната от лъскавото сребро на телесна броня, каквато носеха воините на Радч и която виждаше единствено второстепенният, стреля с пистолет, куршумът пронизва бронята на сегмента, убива го и след като очите му се затварят, пистолетът и бронята изчезват.
Всички делегати били претърсени преди да се качат на корабите, а „Мечът на Нафтас“ би трябвало да засече всяко оръжие и генериращо щит устройство или имплант. И макар радчайската броня да се използваше широко в районите около самия Радч, въпросните райони бяха под неговата власт вече от хиляда години. Гарсед- даите не разполагаха с такива брони, не знаеха как да ги произведат, нито как да ги използват. Колкото до пистолета и куршума, те изглеждаха още по-невъзможни.