Заведението, където капитана Вел обичайно пиеше чая си, не разчиташе на реклама и крещящи табелки. Нямаше и нужда. Едва ли беше най-модерното и изискано заведение тук, освен ако състоянието на Оск не беше ударило тавана през изминалите двайсет години, но пак беше място с подбрана клиентела, а не заведение, където може да влезе всяка. Салонът тънеше в полумрак, звуците бяха приглушени - килими и драперии поглъщаха ехото на нежелания шум. Прекрачих прага му след шумния коридор и изведнъж се озовах сред тишина, все едно съм затиснала ушите си с длани. Ниски столове около малки маси. Капитана Вел седеше в един ъгъл, на масата пред нея имаше термоси, чаши с чай и поопразнен поднос с пасти. Всички столове бяха заети, придърпани бяха столове и от съседни маси, които оформяха външен кръг около вътрешния.
Явно седяха тук поне от час. Преди да тръгнем, Сейварден ми бе заявила троснато, че няма нужда да се претрепвам от бързане. Ако настроението й не беше толкова лошо, просто би казала, че ще е добре да закъснея. Бях стигнала до същия извод още преди тя да си отвори устата, но не казах нищо и я оставих с впечатлението, че съм се съобразила с препоръката й. Току-виж това й пооправило настроението.
Капитана Вел ме видя, стана и се поклони.
- Брек Гайад. Или е по-правилно Гайад Брек?
Поклоних се на свой ред, като се постарах поклонът ми да е точно толкова небрежен колкото нейния.
- В Герентат слагаме името на къщата на първо място. - В Герентат нямаха къщи в смисъла, в който ги имаха в Радч, но това беше единственият радчайски термин, който обозначаваше родова принадлежност. - Но сега не съм в Герентат. Гайад е името на къщата ми.
- О, значи вече сте се съобразили с порядките ни! - възкликна с фалшив ентусиазъм капитана Вел. - Колко предвидливо от ваша страна. - Не виждах Сейварден, която стоеше зад мен. Зачудих се за миг как ли се е изкривило лицето й, както и защо капитана Вел си беше направила труда да ме кани тук, щом всяка нейна реплика беше на ръба на обидата.
Станцията със сигурност ме наблюдаваше и щеше да засече раздразнението ми. За разлика от капитана Вел. Не че би се трогнала, дори да го усетеше.
- И капитана Сейварден Вендаай - продължи капитана Вел и се поклони, доста по-ниско от първия път. - За мен е чест. Определено е чест. Седнете, моля. - Махна към столовете до своя и две елегантно облечени и отрупани с бижута радчаи станаха да ни отстъпят местата си, без да се оплакват или да покажат по друг начин евентуалното си негодувание.
- Простете, капитана - каза Сейварден с небрежна любезност. Корективите от вчера бяха паднали и тя изглеждаше почти едно към едно както я помнех отпреди хиляда години - богатата и надменна издънка на високопоставена къща. Всеки момент щеше да се подсмихне презрително и да каже нещо саркастично, сигурна бях, но тя взе че ме изненада. - Вече не заслужавам този чин. Сега съм слуга на почитаемата Брек. - Усети се леко натъртване върху „почитаемата", сякаш е възможно капитана Вел да не е запозната с учтивото обръщение и Сейварден се опитва любезно и дискретно да попълни празнините в информацията й. - Благодаря ви за поканата, която тя бе така добра да ми предаде. - Е, ето го, намека за презрение, макар да беше толкова лек, че само хората, които я познаваха добре, биха го доловили. - Аз, уви, си имам задължения.
- Вече те освободих за следобеда, граждана - казах аз, преди капитана Вел да е отворила уста за отговор. - Можеш да правиш каквото искаш.
Никаква реакция от страна на Сейварден, а и аз още не виждах лицето й. Седнах на един от столовете, освободен току-що от една лейтенанта, несъмнено от екипажа на капитана Вел. Макар че около масата имаше повече кафяви униформи, отколкото наброяваше щатът на малък кораб като „Милостта на Карл“.
Особата до мен беше цивилна в розово и небесносиньо, с деликатни сатенени ръкавици, които говореха, че собственицата им никога не пипва нещо по- неприятно или по-тежко от чаша за чай, и безвкусна грамаданска брошка от тъкана златна тел с истински сапфири, а не с обикновено стъкло. Дизайнът на бижуто сигурно беше отличителен за богатата къща, към която принадлежеше особата, но на мен не ми говореше нищо. Тя се наведе към мен и каза високо, докато Сейварден сядаше на стола отсреща.
- Сигурно се мислите за голяма късметлия, че стс намерили Сейварден Вендаай!
- Късметлия - повторих бавно, сякаш думата ми е непозната, подсилих и герентатския си акцент. Ако в радчайския имаше маркери за род, сигурно бих се изкушила да направя грешка, за да прозвуча още по- чужбински. Или не. - Това ли е думата? - Значи правилно се бях досетила за причината капитана Вел да ме покани на чай. Старша инспектора Скааиат беше направила нещо подобно, обръщайки се най-напред към Сейварден, макар да знаеше, че тя пристига като моя слуга. Разбира се, старшата инспектора беше схванала грешката си моментално.