Капитана Вел махна с ръка.
- Това е част от задълженията ми като капитана, граждана. Но има по-сериозни проблеми. Няма как да напълниш транспортните кораби с човешки воини. В момента всички кораби клас „Правда“ с човешки екипажи са полупразни.
- Да не забравяме - вметна Розово-синята, - че на всички тези хора трябва да се плащат заплати.
Капитана Вел махна пак, този път в знак на съгласие.
- Казват, че вече нямаме нужда от тях. - Под „тях“ имаше предвид Анаандер Мианаай. Никоя не би дръзнала да я назове по име във връзка с критичен коментар. - Че границите ни са си добре каквито са. Нямам претенциите да разбирам от политика. Но ми се струва, че е много по-икономично да държиш второстепенни на склад, отколкото да обучаваш хора и да им плащаш заплати.
- Казват - добави Розово-синята и посегна да си вземе пастичка от подноса, - че ако „Правдата на Торен“ не беше изчезнал, досега да са нарязали за скрап някой от другите транспортни кораби.
Изненадата ми да чуя собственото си име със сигурност не стигна до вниманието на компанията в чайната, но Станцията със сигурност я беше отчела. А тази изненада, силното ми вътрешно трепване, определено не се вписваше в самоличността, която бях създала. Което означаваше, че Станцията ще внесе промени в преценката си за мен. Същото щеше да направи и Ана- андер Мианаай.
- Е - каза една цивилна зад мен, - ако не друго, поне нашата гостена несъмнено е доволна от факта, че границите ни вече не подлежат на разширяване.
Завъртях съвсем леко глава да й отговоря:
- Герентат би бил много голяма хапка. - Гласът ми не трепна. Никоя тук не би могла да долови ехото на стреса отпреди малко, което все още ускоряваше пулса ми.
Освен, разбира се, Станцията и Анаандер Мианаай. А Анаандер Мианаай - или поне някаква част от нея - имаше сериозни основания да следи информационния поток за „Правдата на Торен“ и реакциите, когато това име бъде споменато.
- Не знам дали сте чули, капитана Сейварден - казваше капитана Вел, - за бунта на станция Име. Цяла единица отказала да изпълни дадената й заповед и дезертирала под закрилата на чужда сила.
- Нещо, което не би могло да се случи на кораб с екипаж от второстепенни - каза някоя зад Сейварден.
- Не ще да е твърде голяма хапка за Радч, мисля - каза особата зад мен.
- Ако ми позволите волността - отвърнах, подчертавайки отново герентатския си акцент, - ще кажа, че след като толкова дълго делите граница с Герентат, маниерите ви на маса са отбелязали видимо подобрение. - Не се обърнах назад да проверя дали тишината, която последва, е заредена с усмивка, негодувание или просто е страничен ефект от пренасоченото внимание към разговора между Сейварден и капитана Вел. Опитвах се да не мисля какви изводи ще си направи Анаандер Мианаай от реакцията ми, когато чух да произнасят „Правдата на Торен“.
- Май чух нещо за това - каза Сейварден, свъсила леко вежди. - Име. Това е станцията, където губернато- рата на провинцията и корабните капитани в системата убивали и присвоявали, и саботирали станцията и корабите, така че информацията за злоупотребите им да не стигне до централната власт. За това ли става въпрос?
Нямаше смисъл да се тревожа как ще изтълкуват настоящата ми реакция Станцията и лордата на Радч. Нека зарът покаже. Важното бе да запазя спокойствие.
- Това е подробност - отговори Розово-синята. - Основното е, че се е стигнало до бунт, неподчинение. Бунт, за който властта си затвори очите, но как ние да си затваряме очите пред опасността, която се поражда от издигането на прости и недостатъчно образовани хора на властови позиции, от политики, които насърчават най-противно поведение и на практика подриват основите на самата цивилизация? Принудени сме да мълчим, иначе рискуваме да загубим деловите си контакти и шанса си за повишение.
- Значи сте много смела, щом говорите така - отбелязах аз, макар да бях сигурна, че Розово-синята не е от най-смелите. Говореше тези неща само защото знаеше, че може да го прави безнаказано.
Спокойствие. Можех да контролирам дишането си, да го поддържам равномерно. Кожата ми беше достатъчно тъмна да прикрие червенината от притока на кръв към главата ми, но Станцията щеше да засече промяната на телесната ми температура. Може би щеше да реши, че просто съм ядосана на нещо. Имах достатъчно основания да съм ядосана.
- Почитаема - каза рязко Сейварден. Ако се съдеше по стиснатата челюст и напрежението в раменете, едва се сдържаше да не скръсти ръце. Скоро и това щеше да стане, поредният й пристъп на мрачно настроение. Знаех в какво се изразяват тези й настроения - млъкваше и забиваше поглед в най-близката стена. - Ще закъснеем за другия си ангажимент. - И се изправи, по-рязко, отколкото допускаше доброто възпитание.