- Вярно - казах аз и оставих чашата си. Така и не бях отпила от чая. Надявах се, че Сейварден реагира така по свои собствени причини, а не защото е доловила моите тревоги. - Капитана Вел, благодаря за любезната покана. За мен беше чест да се запозная с всички вас.
Вървяхме по булеварда, Сейварден - на крачка зад мен. Чух я да си мърмори:
- Тъпи сноби.
Никоя не ни заглеждаше. Това беше добре. Беше нормално. Усещах как адреналинът в кръвта ми спада към обичайните си нива.
Заля ме облекчение. Спрях, обърнах се към Сейварден и вдигнах вежда.
- Какво, сноби са - натърти тя. - Нали точно това е целта на тестовете за пригодност! Цялата идея е, че всяка може да се тества за всичко.
Сетих се как двайсет години по-младата лейтенанта Скааиат пита, във влажния мрак на Горния град, кога тестовете за пригодност са били нагласени - преди или сега - и как сама си отговаря, че и едното е вярно, и другото. Спомних си болката и объркването на лейтенанта Оун.
Сейварден скръсти ръце, после ги отпусна, после ги сви в юмруци.
- Естествено, че хората от по-нисши къщи са по- зле образовани и говорят на диалект. Но не са виновни за това. И къде изобщо им беше акълът да водят такъв разговор! В чайна. На палатна станция. Едно е да пустословиш за младостта си и какви простаци са провинциалите, но какво беше онова за нагласените тестове? И за лошото управление на флота? - Не казах нищо, но тя продължи, все едно съм отговорила: - Да, знам, че всички се оплакват от лошо управление. Но не така. Какво става, по дяволите?
- Не питай мен. - Макар че аз, разбира се, знаех, или си мислех, че знам. И за пореден път се запитах защо Розово-синята и другите бяха дръзнали да говорят толкова спокойно и какво означава това. Коя Анаандер Мианаай имаше преимущество тук? Макар че такова свободно говорене можеше да означава само едно - че лордата на Радч предпочита враговете й сами да се посочат, ясно и недвусмислено. - А ти винаги ли си подкрепяла възможността ниско образованите да бъдат тествани за високи позиции? - попитах, макар да знаех отговора.
И внезапно си дадох сметка, че макар Станцията никога да не беше срещала жител на Герентат, това не важеше непременно и за Анаандер Мианаай. Защо не се бях сетила за това преди? Заради нещо, програмирано в корабния ми ум и останало невидимо за мен досега, или заради ограниченията на този едничък немощен мозък, който ми беше останал?
Може да бях измамила Станцията и останалите, но нито за миг не бях успяла да пробутам лъжата си на Мианаай. Сигурно още в мига, когато съм стъпила на доковете, тя е знаела, че не съм онова, за което се представям.
„Жребият ще покаже“, казах си.
- Мислех си за онова, което ти ми каза, за Име - рече Сейварден, сякаш така отговаряше на въпроса ми. И в пълно неведение за подновените ми тревоги. - Не знам дали онази воина е постъпила правилно. Не знам и какво е било правилно в онази ситуация. Не знам и дали бих имала куража да умра за въпросното правилно нещо, ако знаех кое е то. Тоест... Тоест, ще ми се да мисля, че бих го направила. Преди щях да съм сигурна в това. Но сега не мога дори да... - Не довърши, гласът й трепна и се прекърши. Имах чувството, че е на ръба на сълзите, като онази Сейварден отпреди година, чиито нерви бяха така оголени, че даваха на късо при всяка по-силна емоция. Упоритата й любезност в чайната явно я беше изтощила.
Не се бях заглеждала в хората, с които се разминавахме. Но сега изведнъж усетих, че нещо не е наред. Нещо в местоположението и посоката на хората около нас. Нещо ме глождеше, нещо в поведението на определени хора.
Поне четири ни наблюдаваха дискретно. Несъмнено ни бяха проследили, а аз не ги бях забелязала. Досега. Това несъмнено беше ново развитие на нещата. Ако ме следяха още от доковете, щях да съм забелязала. Непременно щях да забележа.
Станцията със сигурност беше отчела бурната ми реакция, когато Розово-синята спомена „Правдата на Торен“. И със сигурност се беше запитала какво може да означава това. И бе започнала да ме следи още по- внимателно. Само че Станцията нямаше нужда да праща хора след мен, защото и без тяхна помощ ме следеше неотлъчно. Очевидно не ставаше въпрос просто за наблюдение.
И не Станцията стоеше зад него.
Не се поддавам лесно на паника. Нямаше да се паникьосам и сега. Това хвърляне беше мое и дори да бях сгрешила с малко траекторията на една от личби- те, не бях сгрешила с останалите. Казах на Сейварден, като контролирах внимателно гласа си: