Трима души, бронирани и въоръжени е такива пистолети, можеха да нанесат големи щети на кораб като „Мечът на Нафтас“. Особено ако някоя от тях стигне до двигателя и ако пистолетът е в състояние да пробие топлинния му щит. Двигателите на радчайските бойни кораби развиваха звездна температура и повреда в топлинния щит водеше до мигновен взрив, при който корабът се изпаряваше за секунди.
Нищо не можех да направя. Никоя нищо не можеше да направи. Съобщението беше излъчено преди почти четири часа, беше сигнал от миналото, призрак. Ситуацията се беше развила и приключила много преди аз да узная за нея.
Чу се пронизителен звуков сигнал и на таблото пред мен грейна синя светлинка, точно до индикатора за горивото. Допреди миг индикаторът показваше почти пълен резервоар. Сега показваше, че резервоарът е празен. Двигателят щеше да спре след броени минути. Сейварден седеше отпусната на креслото до мен и мълчеше безметежно.
Приземих машината.
Системите за сигурност на горивния резервоар бяха преметнати много хитро. Резервоарът изглеждаше пълен три четвърти, но не беше, а алармата, която трябваше да се активира, щом първоначалното количество намалее наполовина, беше изключена.
Помислих си за двойния депозит, който със сигурност нямаше да видя повече. За собственицата, така заг- рижена, че може да загуби безценната си машина. Не се съмнявах, че предавател има, без значение дали реша да включа сигнала за помощ, или не. Собственицата не би искала да изгуби машината си, а само да прецака мен, да се озова сам-сама в средата на снежната, нашарена от мъх пустош. Бих могла да се обадя за помощ - изключила бях комуникационните си импланти, но имах портативен, който можех да използвам. Само че бяхме много далече от всяка, която би проявила интерес към спасяването ни. А дори помощ да дойдеше и да изпревареше собственицата, която очевидно не ми мислеше доброто, пак нямаше да стигна където отивах, а да стигна там беше изключително важно за мен.
Температурата на въздуха беше минус осемнайсет градуса, вятърът духаше от юг със скорост приблизително осем километра в час и вещаеше снеговалеж в близко бъдеще. Нищо сериозно, ако можеше да се вярва на тазсутрешната метеорологична прогноза.
При приземяването машината беше изровила в зеления мъх бяло петно, което лесно можеше да се види от въздуха. Теренът беше хълмист, макар че високите възвишения, над които бяхме прелетели, вече не се виждаха.
При други обстоятелства най-добре би било да останем в машината, докато помощта пристигне. Но обстоятелствата не бяха обичайни и не вярвах някоя да тръгне насам да ни спасява.
Или щяха да дойдат веднага щом предавателят им отчете, че сме кацнали, с намерение да ни убият, или щяха да чакат. В депото имаше още няколко превозни средства, така че собственицата нямаше да усети остро липсата на едно от возилата си, ако реши да изчака няколко седмици преди да си прибере това. Както сама беше изтъкнала, никоя не би се изненадала, че чужденка се е изгубила в снега.
Имах два варианта. Можех да чакам тук с надеждата да спретна засада на онези, които пристигнат да ме убият и оберат, и да им взема транспорта. Това, разбира се, би било напусто, в случай че решат да изчакат, докато студът и гладът свършат работата вместо тях. Или можех да издърпам Сейварден от машината, да нарамя раницата си и да вървя. Мястото, където исках да отида, беше на шейсетина километра североизточно оттук. При нужда можех да измина това разстояние за един ден, стига да го позволят времето, теренът и ледените дяволи, но не вярвах, че Сейварден ще успее да го извърви и за двойно повече време. Този вариант би бил безсмислен, ако собственицата решеше да не чака, а да си прибере машината в рамките на близките дни. Следата ни през снежния мъх щеше да се вижда ясно, достатъчно би било да я последват и да се отърват от нас. При такова развитие на нещата бих изгубила елемента на изненада, който би ми дал предимство, ако остана да чакам в засада близо до приземеното возило.
А и да стигнех до крайната си цел, нямаше гаранция, че ще открия нещо полезно. Деветнайсет години бях следвала тънка нишка, безброй седмици и месеци на търсене и чакане в дългите интервали между моменти като сегашния, когато успехът и дори животът ми зависеха от това как ще падне монетата. Извадила бях късмет, че изобщо бях стигнала толкова далече. Нямах разумни основания да се надявам, че късметът ми ще се задържи и занапред.
Една радчаи би хвърлила монетата. Или цяла шепа, ако трябва да сме точни, дузина монети, всяка със своето значение и тежест, а подредбата им, след като паднат, би била карта на вселената такава, каквато я е подредила Амаат. Нещата се случват по един или друг начин, за- щото светът е такъв, какъвто е. Или, както би се изразила една радчаи, вселената е формата на боговете. Амаат си представила светлина, и представяйки си светлина, неминуемо си представила и не-светлина, и така се родили светлината и мракът. Това била първата Еманация, ЕтрепаБо - Светлина/Тъмнина. Останалите три, породени от първата, са ЕскВар (Начало/Край), ИссаИну (Движение/Неподвижност) и ВанИтр (Съществуване/ Несъществуване). Тези четири еманации се разцепват и преподреждат по разнообразни начини и така създават вселената. Всичко произлиза от Амаат.