Ако бях човек, щях да се засмея. Две Мианаай пред мен. Никоя не вярваше на другата, че ще проведе разпита безпристрастно, затова бяха дошли и двете да се следят взаимно. Никоя от тях не знаеше подробностите за унищожението на „Правдата на Торен“ и без съмнение всяка подозираше, че е замесена другата. Бих могла да съм инструмент на всяка от тях, двете се подозираха взаимно. Но коя коя беше?
Лордата отдясно каза:
- Доста добре си успял да прикриеш произхода си. Ако не беше младша инспектора Цейт, можеше изобщо да не се досетя. - „Не бях чувала тази песен от детството си“, беше казала тя. Онази песен, която очевидно произхождаше от Шис’урна. - Признавам, че ми отне цял ден да подредя картинката парче по парче и дори след това ми беше трудно да повярвам на очите си. Скрил си имплантите си доста добре. Успя напълно да заблудиш Станцията. Но рано или късно навикът ти да си тананикаш щеше да те издаде. Даваш ли си сметка, че го правиш постоянно? Сигурно и в момента ти иде да запееш и се сдържаш трудно. Благодаря за усилието, между другото.
Все още по лице на пода, Сейварден каза тихичко:
- Брек?
- Не е Брек - поправи я лордата отляво. - А „Правдата на Торен“.
- Едно Еск от „Правдата на Торен“ - поправих я на свой ред аз, зарязвайки фалшивия си герентатски акцент и фалшивото си човешко изражение. Приключила бях с преструвките. Беше ме страх, защото знаех, че няма да оцелея дълго след това, но изпитвах и някакво странно облекчение, сякаш от раменете ми се е смъкнала голяма тежест.
Лордата отдясно махна пренебрежително с ръка на очевидното ми твърдение.
- „Правдата на Торен“ е унищожен - казах аз. И двете Мианаай сякаш спряха да дишат. Зяпаха ме. Пак бих се изсмяла, ако можех.
- Ако милордата позволи - каза Сейварден от пода, предпазливо. - Трябва да е станала някаква грешка. Брек е човек. Няма как да е Едно Еск от „Правдата на Торен“. Служила съм в Еск декадата на „Правдата на Торен“. Никоя медика на кораба не би дала на Едно Еск тяло с глас като гласа на Брек. Противното би означавало сериозно да вбеси всички лейтенанти от декадата.
Мълчание, гъсто и тежко, в продължение на три секунди.
- Тя си мисли, че съм от специалните служби - казах аз, нарушавайки тишината. - Така и не й казах другото. Постоянно й повтарях, че съм Брек от Герентат, но тя не ми вярваше. Исках да я зарежа още от първия момент, още когато я намерих, но не можах да го направя, не знам защо. Никога не е била сред фаворитите ми. - Знаех, че това звучи налудничаво. Не по човешки налудничаво, а налудничаво в стил изкуствен интелект. Не ми пукаше. - Тя няма нищо общо с това.
Лордата отдясно вдигна вежда.
- Тогава защо е тук?
- Появата й на станцията не можеше да остане незабелязана. И понеже пристигнахме заедно, моето присъствие също привлече вниманието. А ти вече знаеш защо не можех да дойда право при теб.
Дясностоящата Мианаай навъси едва доловимо вежди.
- Граждана Сейварден Вендаай - каза лявостояща- та, - стана ясно, че „Правдата на Торен“ те е измамил. Не си знаела какво е. Мисля, че ще е най-добре сега да си тръгнеш. Разбира се, няма да разговаряш за това с никого.
- Не? - промълви Сейварден към пода, незнайно защо с въпросителна интонация. Все едно задаваше въпрос или не можеше да повярва, че думата излиза от устата й. - Не - повтори, този път с повече увереност. - Има някаква грешка. Брек скочи от мост заради мен.
Думите й събудиха болката в хълбока ми.
- Никое нормално човешко същество не би направило такова нещо - казах аз.
- Никога не съм твърдяла, че си нормална - каза Сейварден, тихо и задавено някак.
- Сейварден Вендаай - каза лявостоящата Мианаай, - този второстепенен, а той е второстепенен, не е човек. Фактът, че си го смятала за такъв, обяснява в достатъчна степен поведението ти, което доскоро ме озадачаваше. Съжалявам, че те е измамил и сега си разочарована, но трябва да си вървиш. Веднага.
- Дано лордата ми прости. - Сейварден лежеше по лице и говореше на пода. - Но без значение дали ще ми простите, аз няма да оставя Брек.
- Тръгвай, Сейварден - казах аз, безизразно.
- Съжалявам - каза тя. Звучеше почти спокойна, ако не се брои лекият тремор в гласа й. - Ще трябва да ме изтърпиш.
Сведох поглед към нея. Тя обърна глава да ме погледне. Изражението й беше смесица от страх и решителност.
- Не знаеш какво правиш - казах й. - Не знаеш какво става тук.
- Не ми трябва да знам.
- Хубаво - каза лордата отдясно, развеселена някак. Тази отляво сякаш не намираше повод за веселие в ситуацията. Зачудих се откъде идва тази разлика. - Слушам те, „Правдата на Торен“.