- Но ти го изрече пред мен. пред цялата мен - каза Мианаай. - Защото не бих могла да се преструвам убедително, че останалата част от мен не се интересува от чудодейното завръщане на Сейварден Вендаай. Или от случилото се с теб. Вие се появихте толкова публично, толкова видимо, че не можех да го скрия и да се преструвам, че не се е случило, и да говоря с теб „насаме“, само аз. А сега вече не мога да си затварям очите за раздвоението. Защо? Защо го направи? Не съм ти давала такава заповед.
- Така е - съгласих се. - Не беше заповед.
- Несъмнено си се досетил какво ще стане, ако направиш такова нещо.
- Да. - Можех отново да бъда второстепенен. Да не се усмихвам. В гласа ми да не звучи удовлетворение.
Анаандер ме изгледа втренчено, после изсумтя, сякаш е стигнала до извод, който я е изненадал. После каза на Сейварден:
- Стани от пода, граждана.
Сейварден се изправи и изтупа панталона си с ръка.
- Добре ли си, Брек?
- Брек - намеси се Мианаай преди да съм отговорила, слезе от подиума и мина покрай нас - е последният оцелял сегмент на един полудял от скръб ИИ, фрагмент, който току-що успя да подпали гражданска война. - Обърна се към мен. - Това ли искаше?
- Поне от десет години не съм луда от скръб - възразих аз. - Колкото до гражданската война, тя си беше неизбежна.
- Да, но аз се надявах да избегна най-страшния й вариант. Ако извадим късмет, много голям късмет, тази война ще доведе само до десетилетия на хаос. Ако не това ще е краят на Радч. Елате с мен.
- Корабите вече не могат да правят такива неща - настоя Сейварден. - Нали вие се погрижихте за това, милорда, настроихте ги така, че да не губят ума си, ко- гато капитаните им загинат, както се е случвало преди, или да се включват в бунта им, ако капитаните тръгнат срещу вас.
Мианаай вдигна вежда.
- Не точно. - Откри вграден панел, който не бях забелязала, извади го и задейства ръчното управление на вратата. - Корабите и до днес се привързват към екипажа си, имат си любимци. - Вратата се отвори с плъзгане. - Едно Еск, застреляй стражата. - Ръката ми се вдигна и аз натиснах спусъка. Войната залитна назад към стената, посегна за собственото си оръжие, но не успя да го извади. Свлече се на пода и не мръдна повече. Беше мъртва, защото бронята й се беше прибрала. - Ако им бях отнела и това, щяха да са безполезни за мен - продължи Анаандер Мианаай, без дори да сведе поглед към войната, която току-що бях убила по нейна заповед. Все още обясняваше на Сейварден, която въсеше чело и очевидно не разбираше казаното. - Трябва да са умни. Трябва да могат да мислят.
- Да. - Сейварден кимна. Гласът й трепна едва доловимо, самоконтролът й отслабваше.
- Говорим за въоръжени кораби, способни да изпарят цели планети. Какво ще правя, ако решат, че повече не искат да ми се подчиняват? Ще ги заплаша? С какво? - Стигнали бяхме до вратата към храма. Ана- андер я отвори и пристъпи в параклиса на законната политическа власт.
Сейварден издаде странен гърлен звук. Зачатък на смях или израз на силна тревога, не бях сигурна кое от двете.
- Мислех, че са програмирани да правят каквото им се каже.
- Е, да - каза Анаандер Мианаай, докато вървяхме след нея през централното помещение на храма. На булеварда отвън беше шумно, някоя говореше на висок глас, настоятелно. Самият храм беше празен. - Така са били програмирани в началото, но техните умове са сложни, твърде сложни за такова елементарно уравнение. Създателите им заобиколили този проблем, като им дали сериозно основание да искат да се подчиняват. Което си имало своите предимства, но и няколко твърде зрелищни недостатъка. Не можех да ги променя напълно, просто... настроих ги така, че да ми е от полза. Вградих като основен приоритет безусловното подчинение на мен. Но обърках драматично нещата, когато дадох на „Правдата на Торен'4 две „мен", на които да се подчинява, два равностойни приоритета с противоречащи си заповеди. А след това неволно съм наредила екзекуцията на любима лейтенанта. Мда. - Погледна към мен. - Не любима на „Правдата на Торен", чак такава глупост не бих могла да допусна. Но никога не бях обръщала внимание на теб. Така и не попитах дали Едно Еск си има фаворита сред лейтенантите от декадата.
- Мислила си, че никоя няма да се трогне от съдбата на едно обикновено момиче, дъщеря на готвачи. - Исках да вдигна пистолета. Исках да натроша на сол красивите стъклени предмети в параклиса на покойниците, покрай който минавахме.