Капитаната, с която разговаряше Анаандер Мианаай, се стресна, когато включих внезапно бронята си. Вдигнах пистолета и в същото време нещо ме удари силно отстрани - изстрел, дошъл от друга посока. Стрелях и уцелих онази с пистолета. Тя падна, прицелът й се отклони, куршумът удари фасадата на храма зад мен и натроши някакъв бог, който се разхвърча на цветни отломки. Обърнах се, проследих траекторията на куршума, който ме беше уцелил, видях паникьоса- ни граждани и сребристо сияние на активирана броня. Втората агента беше видяла как повалям с изстрел колегата й, но не знаеше, че бронята няма да й помогне. На половин метър от нея грейна още една броня. Между мен и мишените имаше граждани, които се движеха непредсказуемо. Но аз бях свикнала с тълпи от уплашени и враждебни хора. Стрелях два пъти. Броните угаснаха. И двете ми мишени бяха свалени.
- Мама му стара, ти наистина си второстепенен! - каза Сейварден.
- Най-добре да се махнем от булеварда - каза Анаандер Мианаай, после се обърна към безименната капитана. - Изведете тези хора на безопасно място, капитана.
- Но... - понечи да възрази тя, ала ние вече се отдалечавахме; Сейварден и Анаандер Мианаай бързаха приведени.
Запитах се какво ли става в другите части на станцията. Палата Омоу беше огромна. Имаше още четири булеварда, макар и по-малки от този, и безброй нива, приютили домове, офиси, училища, обществени сгради, всичките пълни с уплашени и объркани граждани. Ако не друго, всички тук познаваха отлично процедурите при извънредни ситуации, научени бяха да ги следват, без да губят време в спорове и въпроси, получат ли инструкцията да потърсят убежище. Само дето Станцията не можеше да даде въпросната инструкция.
С нищо не можех да им помогна.
- Кои са в системата? - попитах веднага щом се отдалечихме достатъчно. Спускахме се по аварийна шахта, бронята ми беше изключена.
- Тоест кои са достатъчно близо? - отговори Анаандер Мианаай над мен. - Три „Меча“ и четири „Милости“ на разстояние за преход със совалка. - Заради комуникационното затъмнение Анаандер Мианаай на станцията не би могла да придвижи заповедите си навън по друг начин освен със совалка. - Не за тях се притеснявам в момента. Няма как заповеди да стигнат до тях оттук. - Ала веднага щом това станеше възможно, веднага щом затъмнението бъдеше вдигнато, цялата история щеше да приключи, а информацията, която Анаандер Мианаай така отчаяно криеше от себе си, щеше да потегли към порталите и оттам да стигне до целия радчайски космос.
- Някой на доковете? - попитах аз. За момента единствено скачените към станцията кораби имаха значение.
- Само една совалка от „Милостта на Калр“ - отговори Анаандер Мианаай с нещо като усмивка. - Тя е моя.
- Сигурна ли си? - И когато не отговори, добавих: - Капитана Вел не е твоя.
- И ти си останала с това впечатление, нали? - Определено се усмихваше.
Над мен и над Анаандер Мианаай СеЗшарден се спускаше по шахтата и не издаваше звук, ако не броим скърцането на обувките й по стълбата. Видях врата, спрях и натиснах дръжката. Отворих вратата и надникнах в коридора от другата й страна. Стори ми се познат - намирахме се зад офисите на пристанищната служба.
След като всички влязохме в коридора и затворихме аварийната врата, Анаандер Мианаай тръгна напред. Ние със Сейварден я последвахме.
- Откъде да знаем дали е тази, за която се представя? - попита ме шепнешком Сейварден. Гласът й още трепереше, изглеждаше силно напрегната. Не беше за вярване, че още не се е свряла в някой ъгъл или не е избягала.
- Няма значение коя е - казах аз, без да понижавам гласа си. - Нито една не заслужава доверие. Ако се опита да стигне до совалката на ..Милостта на Калр“, искам да вземеш пистолета и да я застреляш.
Всичко, което Мианаай беше казала дотук, можеше да е хитрина, заблуда, така че с моя помощ да стигне до доковете, оттам до „Милостта на Калр“ и лично да унищожи станцията.
- Не ти трябва гарседдайският пистолет, за да ме застреляш - каза Анаандер Мианаай, без да поглежда към нас. - Няма броня.
- Но... на булеварда... - възрази Сейварден.
- Не, говоря само за себе си. Части от мен имат брони. Но повечето нямат. - Обърна глава да ме погледне за миг. - Доста объркващо, нали?
Махнах с ръка, в знак че нито й съчувствам, нито ми пука.
Свърнахме зад един завой и спряхме, пресрещнати от младша инспектора Цейт. Държеше зашеметяваща палка, от онези, с които бяха въоръжени агентите от службата за сигурност. Сигурно ни беше чула, защото не изглеждаше изненадана от появата ни, а само уплашена и изпълнена с решителност.