- И ви дължат заплати за хиляда години - каза със страхопочитание една от пристанищните инспектори.
- Да бе, сякаш някоя ще се бръкне да ми ги плати - изсумтя Сейварден, после се обърна към мен. - Брек. - И се поправи: - Кораб.
- Нямам време да споря - казах твърдо.
За миг тя се намръщи гневно, но после каза:
- Имаш право. - Но гласът й трепереше леко, ръцете й - също.
Обърнах се без повече приказки и стъпих на борда на совалката, крачка, която ме отведе от изкуствената гравитация на станцията към пълната безтегловност на малкия космически съд. Затворих шлюза, оттласнах се към пилотското кресло, като пътьом разкарах малка сфера кръв, настаних се в креслото и стегнах коланите. Характерните звуци и леки тласъци ми подсказаха, че разкачването е започнало. Разполагах с една камера на носа, която ми показваше няколко от корабите около станцията - совалки, миньорски съдове, малки снабдителни катери и плавателни капсули. По-големите пътнически и товарни кораби или пътуваха насам, или чакаха разрешение да се приближат. „Милостта на Калр“, с бял корпус и тромава форма, смъртоносните му двигатели по-големи от всичко останало в него, беше някъде там. А отвъд всичко това се намираха маяците на порталите, през които корабите прескачаха от система в система. За тях станцията беше замлъкнала внезапно. Пилотите и капитаните на отправилите се насам кораби бяха объркани и уплашени. Надявах се, че никоя от тях не би проявила глупостта да пресече без разрешение от пристанищните власти.
Единствената друга камера на совалката - при кърмата - ми показваше сивия корпус на станцията. Последният тласък на разкачването разклати совалката, аз преминах на ръчен контрол и потеглих - бавно и внимателно, защото не виждах нищо вляво и вдясно от кораба си. След като прецених, че съм се отдалечила достатъчно, увеличих скоростта. А после се настаних удобно за полета, защото дори при максимална скорост „Милостта на Калр" беше на няколко часа път.
Имах време да помисля. След толкова години подготовка, след толкова положени усилия, ето, че бях тук. И в най-смелите си мечти не се бях надявала, че ще успея да си отмъстя така, да застрелям цели четири Мианаай. А и още от тях сигурно се избиваха една друга в палатата, докато Анаандер Мианаай се сражаваше със себе си за контрол върху станцията, а и върху Радч като цяло, всичко това в резултат на моите разкрития.
Това нямаше да върне лейтенанта Оун, разбира се. Нито мен. Реално погледнато, аз не съществувах от двайсет години, останал бе само този миниатюрен фрагмент, надживял за кратко останалото, и всяко мое действие междувременно бе достатъчно рисковано да угаси и тази последна моя искрица. Една песен изплува в съзнанието ми. „О, ходил ли си на война, брониран и въоръжен до зъби? Нима обрат на незнайна съдба ще разоръжи гнева ни?" И това, кой знае защо, ме подсети за децата на храмовия площад в Орс. „Едно, две, каза ми леля, три, четири, войникът труп..." Нямах какво друго да правя, освен да си попея, нямаше кого да притесня с песните си, не се тревожех, че зле подбрана мелодия ще ме издаде или че някоя не ще хареса гласа ми.
Отворих уста да запея, както не бях пяла от години, но още не си бях поела докрай дъх, когато ме прекъсна остър звук - нещо се бе ударило в шлюза.
Совалките от този клас имаха по два шлюза. Единият се отваряше след скачване със станция или кораб. Другият беше по-малък авариен шлюз отстрани на корпуса. Точно през такъв шлюз се бях вмъкнала в совалката на „Правдата на Торен" преди двайсет години.
Звукът се чу още веднъж, после спря. Не беше изключено някакви отломки да се удряха в корпуса. От друга страна, на мястото на Анаандер Мианаай бих опитала всичко, за да постигна целта си. Без комуникации не можех да видя бордовете на совалката, виждах само тесните отрязъци, които ми показваха камерите при носа и кърмата. Не бих се учудила, ако се окажеше, че возя Анаандер Мианаай към „Милостта наКалр".
Ако навън наистина имаше някоя, ако не беше просто космически боклук, а човек, то този човек беше Анаандер Мианаай. Колко Мианаай? Шлюзът беше малък и лесен за отбрана, но още по-лесно щеше да е, ако не се налагаше да го отбранявам. Най-добре би било да й попреча да го отвори. Комуникационното затъмнение едва ли покриваше голям периметър около станцията. Внесох в курса няколко бързи промени, които ме отдалечаваха от „Милостта на Калр“, но би трябвало да ме насочат към външния ръб на затъмнението. Измъкнех ли се от периметъра му, можех да говоря с „Милостта на Калр", без изобщо да се приближавам до него. Приключих с настройките и насочих вниманието си към шлюза.