И двете му врати бяха конструирани така, че да се отварят навътре от съображения за сигурност - всяка разлика в налягането ги затваряше автоматично. Знаех как да демонтирам вътрешната врата, грижила се бях за совалки като тази в продължение на десетилетия. На столетия. Демонтирах ли вътрешната врата, външната не би могла да се отвори, поне докато в совалката има въздух.
Отне ми дванайсет минути да демонтирам вратата и да й намеря място, където няма да ми се пречка - совалката беше малка и без гравитационно поле. Дванайсет минути бяха много, трябваше да са десет, но пантите бяха клеясали. Човешките екипажи са такива, уви - немарливи. Аз никога не бих допуснала подобно нещо на моя совалка.
Тъкмо приключвах, когато конзолата на совалката се обади с глас, който несъмнено принадлежеше на кораб:
- Совалка, отговори. Совалка, отговори.
- „Милостта на Калр“ - казах аз и се оттласнах напред. - Тук „Правдата на Торен“. Аз пилотирам твоята совалка. - Отговорът се забави, и нищо чудно. Казаното беше предостатъчно да хвърли „Милостта на Калр“ в недоумение. - Не пускай никого на борда си. И най- вече никоя версия на Анаандер Мианаай. Ако вече е на борда ти, не я допускай до двигателите. - Вече имах достъп до камерите, които не бяха физически вградени в корпуса на совалката, и натиснах копчето, което щеше да ми даде панорамен изглед и много повече информация от ограничения обхват на предната камера. Натиснах и копчетата, които щяха да излъчат думите ми до всички, които слушат. - До всички кораби. - Дали щяха да ме чуят и дали щяха да се подчинят, ако ме чуеха, не можех да знам и не зависеше от мен. - Не пускайте никого на борда си. Не пускайте Анаандер Мианаай на борда си при никакви обстоятелства. Животът ви зависи от това. Животът на всички на станцията зависи от това.
Още докато говорех сивите преградни стени на совалката сякаш се разтвориха в нищото. Главната конзола, креслата и двата шлюза останаха, но извън тях имах усещането, че се нося във вакуума на открития космос. Три фигури в скафандри се носеха около саботирания авариен шлюз - хващаха се за скобите около него. Едната бе обърнала глава към летателна капсула, озовала се в опасна близост до корпуса на совалката. Четвърта се придвижваше по скобите към носа.
- Тя не е на борда ми - отговори „Милостта на Калр“ през конзолата. - Но е на твоя корпус и иска от офицерите ми да й съдействат. Заповядва на мен да заповядам на теб да я пуснеш в совалката. Как е възможно да си „Правдата на Торен"? - А не „как така да не пускам лордата на Радч на борда си“, отбелязах аз.
- Дойдох с капитана Сейварден - отвърнах. Четвъртата Мианаай, онази, която се придвижваше към носа на совалката, извади пистолет от чантичката с инструменти на скафандъра си. - Какви ги върши капсулата? - Летателната капсула все така поддържаше опасна близост с корпуса на совалката.
- Пилотата предлага помощ на хората върху корпуса ти. Разбра, че са Анаандер Мианаай само преди секунди, когато те й наредиха да се махне.
- Има ли други Анаандер извън станцията?
- Не засичам такива.
Анаандер Мианаай с пистолета активира бронята си, която се разля в сребристо сияние и обхвана изцяло скафандъра, притисна дулото на пистолета до корпуса на совалката и стреля. Чувала съм да казват, че огнестрелните оръжия засичат във вакуум, но истината е, че зависи от оръжието. Това произведе изстрел, чиито вибрации усетих чак в пилотското кресло. Откатът на изстрела тласна Мианаай назад, но не твърде далеч, защото скафандърът й беше здраво свързан с корпуса. Тя стреля отново, тряс. После още веднъж. И още веднъж.
Някои совалки са бронирани. Някои са оборудвани дори с по-голяма версия на собствената ми броня. Тази совалка не беше от тях. Корпусът й беше предвиден да издържи значителен брой случайни сблъсъци, но не и повтарящи се удари на едно и също място, отново и отново. Тряс. Мианаай беше анализирала неспособността си да отвори шлюза и бе стигнала до извода, че който и да пилотира совалката, очевидно е неин враг. Осъзнала бе, че съм свалила вътрешната врата и че външната няма да се отвори, докато в совалката има въздух. Ако успееше да влезе в совалката, щеше да стигне с нея до „Милостта на КалрА Или до друг боен кораб. Ако се беше опитала да нареди унищожението на палатната станция от сегашната си позиция, увиснала край совалката, значи се бе провалила. Всъщност, осъзнах аз, сигурно от самото начало си бе дала сметка, че подобна заповед няма да бъде изпълнена, и изобщо не я бе издала. Трябваше да се качи на борда на кораб, да го откара по-близо до станцията и след това лично да пробие топлинния щит на двигателите му. Не би могла да накара друг да го свърши вместо нея.