Това ме подсети за нещо.
- Занемарили са поддръжката. Пантите на вратата на шлюза бяха клеясали.
- Съжалявам.
- В момента това не е важно - казах аз и изведнъж ми хрумна, че не е изключено нещо подобно да е забавило Анаандер Мианаай с отварянето на шлюза от нейната страна. - Но ще е добре да уведомиш офицерите за немарливата поддръжка.
Анаандер започна да стреля отново. Тряс.
- Странна работа - каза „Милостта на Калр“. - Ти си каквото аз загубих, а аз съм каквото ти си загубил.
- Така излиза. - Тряс. Случвало се бе през изминалите двайсет години, макар и рядко, да не се чувствам чак толкова самотна, толкова изгубена и безпомощна, както се чувствах през повечето време, откакто „Правдата на Торен“ се бе изпарил пред очите ми. Сегашният не беше от тези редки моменти.
- Не мога да ти помогна - каза „Милостта на Калр“. - Когото и да изпратя, няма да стигне навреме. - А и нямаше гаранция на кого в крайна сметка ще помогне „Милостта на Калр“. на мен или на Мианаай. Задължително беше да не допускам лордата на Радч в совалката, близо до управлението й и дори до комуникационното оборудване.
- Знам. - Ако не намерех начин да се отърва от четирите Анаандер, и то скоро, всички на палатната станция щяха да умрат. Познавах всеки милиметър от совалката, не на тази конкретно, но на други от същия клас. Все трябваше да има нещо, което да използвам, нещо, което да направя. Пистолетът още беше у мен, но трудно щях да пробия корпуса с него, така както Мианаай срещаше затруднения със своето оръжие. Бих могла да монтирам отново вътрешната врата и да пусна лордата на Радч в малката и лесна за отбрана камера на шлюза, но ако не успеех да убия и четирите й тела... Ако бездействах обаче, със сигурност щях да се проваля. Извадих пистолета от джоба на сакото си, проверих дали е зареден, изтласках се с лице към шлюза и намерих опора в едно от пътническите кресла. Активирах бронята си, макар че тя нямаше да ми помогне, ако някой куршум рикошираше към мен. Не и куршум от това оръжие.
- Какво си намислил?-попита „Милостта наКалр".
- „Милостта на Калр“ - казах и вдигнах пистолета, - приятно ми беше да се запознаем. Не позволявай на Анаандер Мианаай да унищожи станцията. Уведоми другите кораби. И моля те кажи на онази ужасно глупава и упорита пилота на капсула да се разкара от шлюза ми.
Совалката бе не просто твърде малка за свой собствен гравитационен генератор, а дори за отглеждане на растения, които да й осигуряват въздух. Вляво от шлюза, зад една преградна стена, имаше голям резервоар с кислород. Точно под него се падаха трите изчакващи Мианаай. Изчислих ъглите. Лордата на Радч стреля отново. Тряс. На конзолата грейна оранжев индикатор, писна аларма. Пробойна в корпуса. Четвъртата Анаандер видя гейзера от ледени кристалчета, който изригна от корпуса, откачи осигурителното си въже, обърна се и се оттласна към шлюза. Видях всичко това на дисплея. Движеше се по-бавно, отколкото ми се искаше на мен, но пък нямаше закъде да бърза. Аз бях тази, на която й свършваше времето. Летателната капсула включи двигателя си и се отдалечи.
Стрелях по кислородния резервоар.
Смятала бях, че ще се наложи да произведа няколко изстрела, но още след първия всичко се разтърси, звуците замлъкнаха изведнъж, облак замръзнала пара се събра около мен, после се разпръсна, всичко се въртеше. Езикът ме гъделичкаше, слюнка възвираше във вакуума, не можех да дишам. Разполагах с десетина, най-много петнайсет секунди, преди да изгубя съзнание, след две минути щях да съм мъртва. Болеше ме цялото тяло - изгаряне? Някакво друго нараняване въпреки бронята? Не беше важно. Въртях се и броях лордите на Радч. Скафандърът на едната беше пробит и през отвора извираше кръв. Ръката на друга беше откъсната от рамото, тоест и тази беше мъртва. Дотук две.
И половина. Половинката се брои за цяла, помислих си, значи стават три. Остава една. Червени и черни петна танцуваха пред очите ми, но все пак я видях - висеше, прилепнала към корпуса на совалката, все още бронирана, встрани от експлодиралия резервоар.
Но аз винаги съм била преди всичко оръжие. Машина, създадена да убива. И още щом видях оцелялата Мианаай, насочих пистолета си и стрелях, без да се замислям. Не видях резултата от изстрела си, не видях нищо освен сребристия силует на плавателна капсула. След това съм припаднала.
23.
Нещо твърдо и гърчещо се излезе от гърлото ми и повърнах. Давех се в опит да си поема въздух. Държаха ме за раменете, гравитация ме дърпаше напред. Отворих очи и видях повърхността на болнична кушетка, както и плитка купа, в която се гърчеше оплетена маса от оповръщани пипала в зелено и черно, които водеха към устата ми. Нов напън, толкова силен, че затворих очи. След миг нещото излезе напълно и цопна в контейнера. Изтриха устата ми и ме обърнаха по гръб. Отворих очи, като си поемах жадно дъх.