- Трябва да се върнеш в леглото - каза Сейварден. Стабилната Сейварден, единственото, което стоеше между мен и припадъка. Не трябваше да ставам.
- Не.
- Голям инат е - каза Сейварден на медиката.
- Виждам.
- Да се върнем в хотела. - Сейварден говореше толкова търпеливо и спокойно, че в първия миг не осъзнах, че говори на мен. - Ще си починеш. С лордата на Радч ще се оправяме, когато събереш сили.
- Не - повторих аз. - Да вървим.
С помощта на Сейварден излязох от медицинския център, качих се на един асансьор, минах по някакъв безкраен коридор и после изведнъж се озовах на прага на гигантско открито пространство. Подът бе посипан с натрошено цветно стъкло, което хрущеше под стъпките.
- Сражението стигна и до храма - каза Сейварден, без да съм я питала.
Централният булевард, ето къде бяхме. Натрошеното стъкло беше от безбройните красиви приношения в заупокойния параклис. Нямаше много хора на булеварда, а от тях повечето ровеха из отломките, търсейки, предположих, по-големи парчета, които биха могли да се възстановят. Наблюдаваха ги агенти от службата за сигурност.
- Комуникациите бяха възстановени на втория ден - продължи Сейварден, докато ме водеше към входа на палатата. - И тогава хората започнаха да навързват картинката. И да вземат страна. След известно време стана невъзможно да не вземеш страна. Наистина невъзможно. Отначало се тревожехме, че бойните кораби може да влязат в сражение, но на противниковата страна имаше само два и те решиха да напуснат системата през порталите.
- Цивилни жертви? - попитах аз.
- Винаги има цивилни жертви. - Изминахме последните няколко метра от засипания със стъкло булевард и влязохме в палатата. При входа чакаше служи- тела от администрацията, униформеното й сако беше мръсно, с голямо леке на единия ръкав.
- Първата врата - каза служителата почти без да ни погледне. Изглеждаше изтощена.
Първата врата ни изведе на поляна. От три страни се ширеше просторна гледка към хълмове и дървета, а отгоре - синьо небе, напръскано с перлени облачета. От четвъртата - бежова стена, тревата в основата й разорана и смачкана. На няколко крачки пред мен видях обикновен стол с дебела тапицерия. Не беше предназначен за мен, но не ми пукаше.
- Трябва да седна - казах.
- Да - каза Сейварден, поведе ме към стола и ми помогна да се сгъна. Затворих очи, само за миг.
Говореше дете с висок писклив глас.
- Пресгер се свързаха с мен преди Гарседд - казваше детето. - Преводачите, които пратиха, бяха отгледани от генетичен материал, взет от човешки кораби, разбира се. но извън това бяха обучени от пресгер, излети в техния калъп, така че мисленето, поведението, говорът им бяха като на чужденци. Станаха по-добри с времето, но от тях още ме побиват тръпки.
- Ако лордата позволи. - Сейварден. - Защо им отказахте?
- Вече планирах да ги унищожа - каза детето. Анаандер Мианаай. - Започнала бях да трупам необходимите за това ресурси. Реших, че са разбрали за плановете ми и са се уплашили достатъчно, за да искат мир. Мислех, че показват слабост. - Изсмя се, горчиво и със съжаление, странно за един детски глас. Но Анаандер Мианаай не беше дете дори когато обитаваше детско тяло.
Отворих очи. Сейварден бе коленичила до стола ми. Дете на пет-шест години седеше на тревата пред мен, облечено в черно от главата до петите и с паста в едната ръка. Съдържанието на багажа ми беше пръснато наоколо.
- Буден си - каза детето.
- Има трохи от пастата ти върху моите икони - обвиних я аз.
- Красиви са. - Взе по-малката и я активира. Образът се появи, целият в скъпоценни камъни и емайл, ножът в третата ръка лъщеше под фалшивата слънчева светлина. - Това наистина си ти, нали?
- Да.
- Итранската тетрархия! Там ли намери пистолета?
- Не. Там се сдобих с парите си.
Анаандер Мианаай се ококори с искрена изненада.
- Позволили са ти да си тръгнеш с толкова много пари?
- Една от четирите тетрарси ми дължеше услуга.
- Голяма услуга трябва да е било.
- Да.
- Там наистина ли практикуват човешки жертвоприношения? Или това е само метафора? - попи га тя и посочи отрязаната глава, която държеше фигурката.
- Сложно е.
Детето изсумтя тихо. Сейварден все така стоеше на колене, мълчеше и не помръдваше.
- Медиката каза, че си имала нужда от мен.
Петгодишната Анаандер Мианаай се засмя.
- Вярно е, имам.
- В такъв случай - казах аз, - иди се шибай. - Което тя съвсем буквално можеше да направи.
- Гневът ти е наполовина насочен към самия теб. - Лапна последната хапка от пастата, изтупа облечените си в ръкавици ръце и захар от глазурата се посипа по тревата. - Но пък при толкова монументално исполин- ски гняв дори половината е разрушителна.