Нещо, което аз отчаяно исках за себе си.
Исках да се отдалечим възможно най-много и възможно най-бързо, затова вървяхме в продължение на часове с кратки спирки само при неотложна необходимост. Макар денят да беше ясен и светъл, доколко- то могат да бъдат светли дните на Нилт, се чувствах сляпа по начин, с който отдавна би трябвало да съм свикнала. Преди имах двайсет тела, двайсет чифта очи и още стотици други, до които можех да получа достъп при нужда или желание от моя страна. Сега виждах само в една посока - за да видя снежната шир зад себе си, трябваше да обърна глава и да изгубя от поглед снежната шир отпред. Обикновено се справях с този проблем, като избягвах откритите пространства и никога не заставах с гръб към вратата, но тук това не беше възможно.
Лицето ми гореше въпреки слабия вятър, после изтръпна до безчувственост. Ръцете и краката ме боляха в началото - когато си купувах ръкавиците и ботушите, не предполагах, че ще се наложи да измина шейсет километра пеш в студа, - после и те натежаха безчувствени. Имах късмет, че е пролет, а не зима, защото през зимата температурите тук бяха много по-ниски.
Сигурно и на Сейварден й беше студено, но вървеше послушно след мен, стъпваше апатично, влачеше крака по мъхестия сняг, забила поглед в земята, без да се оплаква, без изобщо да говори. Слънцето се беше смъкнало почти до хоризонта, когато тя размърда леко рамене, вдигна глава и каза:
- Тази песен я знам.
- Какво?
- Песента, която си тананикаш. - Завъртя бавно глава към мен, лицето й беше ведро, без следа от тревога или объркване. Зачудих се дали прави опит да скрие акцента си. Едва ли - когато си се надрусал с кеф като нея, такива неща не са ти грижа. В радчайския космос този акцент я бележеше като член на богата и влиятелна къща, като човек, който бързо се сдобива е престижно назначение, след като е положил тестовете за пригодност на петнайсет. Извън радчайския космос акцентът я правеше злодей - богат, корумпиран и обръгнал - във всички значения на тази дума.
Едва доловим звук от летяща машина стигна до нас. Обърнах се, без да спирам, огледах хоризонта и я видях- миниатюрна, далече от нас. Летеше ниско и бавно, следваше дирята ни. Не идваха да ни спасят, в това бях сигурна. Взела бях погрешното решение и това ни поставяше в много неприятна ситуация - на открито и беззащитни.
Продължихме напред, звукът на летящата машина се усилваше. Не бихме могли да я надбягаме дори Сейварден да не залиташе на всяка втора крачка. Правеше усилие да се държи, но очевидно беше на края на силите си. Започнала бе да говори, без да я питат, и да забелязва света около себе си, значи действието на наркотика отслабваше. Спрях, пуснах ръката й и тя спря до мен.
Летящата машина ни изпревари, снижи и кацна на пътя ни, на трийсетина метра пред нас. Или нямаха оръжие, с което да ни застрелят от въздуха, или не искаха да го правят. Свалих раницата от гърба си и разхлабих връзките на якето си, за да стигна по-бързо и лесно до пистолета.
Четири слязоха от машината - собственицата, от която бях взела под наем нашето возило, две, които не познавах, и клиентата от бара, онази, която ме беше нарекла „смело момиче“ и която ми се беше приискало да убия. Пъхнах ръка под якето си и стиснах пистолета. Нямах голям избор.
- Какви ги вършиш, по дяволите? - извика собственицата, когато групата им скъси разстоянието наполовина. Четирите спряха на място. - Като има проблем с машината, оставаш при нея, та лесно да те намерим.
Погледнах към онази от бара, видях, че ме е познала и че знае, че аз съм я познала.
- В бара ти казах, че ще убия всеки, който се опита да ме обере - напомних й. Тя се подсмихна.
Една от непознатите извади оръжие и каза:
- Е, ние няма да се опитваме.
Извадих пистолета си и стрелях. Уцелих я в лицето и тя се срина. Преди другите да са реагирали, застрелях онази от бара, която падна на свой ред в снега, после и онази до нея, всичките три за по-малко от секунда.
Собственицата изруга и се обърна да побегне. Застрелях я в гръб, тя направи още три крачки, после падна.
- Студено ми е - каза Сейварден, спокойна и ведра.
Оставили бяха машината без охрана, и четирите бяха тръгнали вкупом към мен. Много глупаво от тяхна страна. Цялото им начинание беше глупаво, пълна импровизация. Натоварих Сейварден и раницата си на машината и излетях.
Домът на Арилесперас Стриган трудно се различаваше от въздуха - кръг с диаметър малко над трийсет и пет метра, в който снежният мъх беше забележимо по-светъл и рехав. Приземих машината извън кръга и изчаках минутка да преценя ситуацията. От този ъгъл ясно се виждаха сгради, две на брой, покрити със сняг могили. Приличаше на изоставена кошара, но информацията ми говореше за друго. Нямаше следа от ограда или стена, но аз не бързах да си правя заключения относно системата за сигурност.