- „Милостта на Калр“ няма нужда от капитана - казах след четирисекундно мълчание. - А може би и не иска капитана.
- Не можеш да откажеш назначението.
- Мога, ако имам достатъчно пари да се издържам.
Сейварден свъси вежди, пое си дъх, сякаш с намерение да възрази, но така и не го направи. Накрая каза:
- Би могла да отидеш в храма и да поискаш да ти гадаят.
Зачудих се дали образът на чуждестранна набожност, който бях изградила като част от прикритието си, не я е заблудил, че наистина питая религиозни чувства, или просто е радчаи до мозъка на костите си и инстинктивно вярва, че хвърлянето на шепа зарове или монети може да даде отговор на трудните ми въпроси и да ме насочи по правилния път. Махнах с ръка.
- Не изпитвам нуждата да го направя. Но ако ти искаш, давай. Иди в храма. Или хвърли жребия още тук и сега. - Стига да имаше нещо с две страни, монета или някакъв диск, би могла да си пробва късмета. - Ако падне с лицето нагоре, ще спреш да ме тормозиш и ще ми донесеш чай.
Сейварден изсумтя развеселено. После каза:
- О. - И бръкна в джоба на сакото си. - Скааиат ми даде това за теб. - Скааиат. А не „онази Оуер“.
Държеше златен диск с диаметър два сантиметра. По периметъра му имаше фин бордюр с цветни мотиви, леко изместен спрямо центъра, като венец около впечатано в метала име. ОУН ЕЛМИНГ.
- Не мисля, че би искала да хвърлиш точно него обаче - каза Сейварден. А после, понеже не отговорих, добави: - Скааиат каза, че наистина трябва да го вземеш.
Още се опитвах да намеря думи и глас, с който да ги изрека, когато една агента от службата за сигурност ни наближи предпазливо и каза с почитание:
- Простете, граждана. Станцията би искала да говори с вас. Ето там има конзола, която да използвате. - И посочи.
- Нямаш ли импланти? - попита ме Сейварден.
- Скрила съм ги. Някои дори деактивирах. Станцията сигурно не ги засича. - А нямах представа къде е останал портативният ми имплант. Някъде в багажа ми вероятно.
Наложи се да стана, да отиде до конзолата и да стоя права, докато говоря.
- Тук съм, Станция, казвай.
Седмицата почивка, за която бе споменала Анаан- дер Мианаай, започваше да ми изглежда все по-привлекателна.
- Граждана Брек Мианаай - каза Станцията с благия си равен глас.
Мианаай. Все още стиснала в ръка мемориалната игла на лейтенанта Оун, аз погледнах към Сейварден, която идваше към мен с багажа ми.
- Нямаше смисъл да те разстройвам допълнително - каза тя, преди да съм задала въпроса си.
Лордата на Радч беше споменала за „независима“ съвест, но фактът, че е излъгала, изобщо не ме изненада. Изненадах се обаче от стратегията, която беше решила да използва срещу мен.
- Граждана Брек Мианаай - повтори Станцията от конзолата с глас приятен и безизразен както винаги. Стори ми се обаче, че повторението носи в себе си сянка на злорадство. Подозренията ми се потвърдиха при следващите й думи: - Бих искала да напуснете Палата Омоу.
- Сериозно? - Само това успях да измисля. - Защо?
Половинсекундно закъснение, после дойде отговорът:
- Огледайте се. - Нямах сили да се оглеждам, затова реших, че инструкцията е реторична. - Медицинската служба е задръстена с ранени и умиращи граждани. Голяма част от системите ми са повредени. Жителите ми са разтревожени и уплашени. Аз изпитвам тревога и страх. Да не споменавам за хаоса около палатата. И за всичко това сте виновна вие.
- Не съм. - Напомних си, че макар в момента да звучеше детински и заядливо, Станцията не се различаваше съществено от мен, каквато бях навремето, и че в някои отношения работата й е много по-сложна и важна от моята, защото включваше грижата за стотици хиляди, дори милиони жители. - А и не виждам какво би се променило, ако си тръгна.
- Не ми пука - каза спокойно Станцията. Представих си я как тропа с крак. Ако беше човек, сигурно точно това щеше да направи. - Съветвам ви да тръгнете сега, докато още е възможно. В непосредствено бъдеще ситуацията може и да се промени. Станцията не би могла да ми нарежда нещо, особено да ме гони така. Всъщност не би трябвало изобщо да ми говори по този начин, сега, когато бях издигната в граждана.
- Не може да те принуди да си тръгнеш - каза Сейварден като ехо на собствените ми мисли.
- Но може да изрази неодобрението си. - Тактично. Дискретно. - Правим го непрекъснато. Обикновено никоя не забелязва, докато не отидат на почивка или на гости на друг кораб или на друга станция и не открият, че там необяснимо защо се чувстват несравнимо по- добре обгрижени.
Секунда мълчание, после Сейварден поклати замислено глава. Предположих, че току-що е видяла в нова светлина престоя си на „Правдата на Торен“ и преместването си на „Меча на Нафтас“.