Наведох се напред, опряла чело на стената до конзолата.
- Това ли е всичко. Станция?
- „Милостта на Калр“ би искал да говори с вас.
Пет секунди мълчание. Въздъхнах. Знаех, че не мога да спечеля тази игра, че няма смисъл да се опитвам.
- Ще говоря с „Милостта на Калр", Станция.
- „Правдата на Торен“ - каза „Милостта на Калр“ по конзолата.
Обръщението ме изненада, сълзи на изтощение заплуваха в очите ми. Мигнах няколко пъти да ги разкарам.
- Едно Еск. Само Едно Еск - казах и преглътнах. - Деветнайсет.
- Капитана Вел е арестувана - каза „Милостта на Калр“. - Не знам дали ще я осъдят на превъзпитание или на екзекуция. Лейтенантите ми също са задържани.
- Съжалявам.
- Не си виновен ти. Те действаха по свой избор.
- Коя командва сега? - попитах аз. Сейварден стоеше мълчаливо до мен с ръка на рамото ми. Исках да легна и да спя, нищо друго.
- Едно Амаат Едно. - Тоест старшата воина от водещата бойна единица на кораба. Лидерата на единица. Единиците от второстепенни нямаха лидери, защото не се нуждаеха от такива.
- Значи може да бъде издигната в капитана.
- Не - каза „Милостта на Калр“. - От нея ще излезе добра лейтенанта, но още не е готова да бъде моя капитана. Прави всичко по силите си, но й е трудно.
- „Милостта на Калр“. Щом аз мога да бъда капитана, защо ти да не бъдеш своя собствена такава?
- Това би било нелепо - отговори „Милостта на Калр“. Гласът му беше спокоен както винаги, ала аз сякаш чух раздразнение в него. - Екипажът ми има нужда от капитана. Да, знам, че съм само една „Милост“. Ако си поискаш, лордата на Радч със сигурност ще ти даде и „Меч“. Не че капитаната на „Меч“ би се радвала да я прехвърлят на „Милост“, нито аз бих се радвал да ми пратят някоя, която не би се чувствала добре на борда ми, но пак ще е за предпочитане, отколкото съвсем да нямам капитана.
- Не, Кораб, изобщо не става въпрос за...
Сейварден ме прекъсна сурово:
- Прекрати, Кораб.
- Вие не сте член на офицерския ми състав - каза „Милостта на Калр“ от конзолата и този път в гласа му определено се промъкна емоция.
- Засега.
Зачудих се дали не е някаква постановка, но Сейварден не би ме държала да вися тук. насред булеварда, точно сега, когато краката ми буквално се подгъваха.
- Кораб, не мога да заместя онова, което си загубил. Съжалявам, но то е изгубено завинаги. - Аз също нямаше да си върна загубеното, никога. - Не мога да стоя повече тук.
- Кораб - каза строго Сейварден. - Твоята капитана още не се е възстановила от нараняванията си, а Станцията я държи права тук, на булеварда.
- Вече изпратих совалка - каза „Милостта на Калр“ след кратка пауза, която вероятно трябваше да покаже какво точно мисли корабът за Станцията. - На борда ще се чувствате много по-удобно, капитана.
- Аз не съм... - започнах, но „Милостта на Калр“ вече се бе изключил от връзката.
- Брек - каза Сейварден и ме дръпна от стената, на която се подпирах. - Да вървим.
- Къде?
- Знаеш, че на борда ще ти е по-добре. По-добре, отколкото тук.
Не отговорих, просто оставих на Сейварден да ме води.
- Всичките ти пари няма да значат много, ако още портали се сринат и продоволствените маршрути бъдат прекъснати. - Съобразих, че вървим към някакви асансьори. - Всичко се разпада - продължи Сейварден. - И няма да се ограничи само до тази станция, разпадът ще обхване целия радчайски космос, знаеш го. - Знаех, но нямах нужната енергия да се задълбоча във въпроса. - Сигурно си мислиш, че може да стоиш настрана и да им гледаш сеира. На мен обаче не ми се вярва. Не мисля, че ще можеш.
Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да съм тук. Сейварден нямаше да е тук, щях да съм я зарязала в снеговете на Нилт или пък изобщо нямаше да съм при- парвала до онази проклета планета.
Вратите на асансьора се затвориха бързо-бързо след нас. По-бързо от нормалното, или пък просто аз си въобразявах, че Станцията се опитва да ме разкара по най-бързия начин. Само дето асансьорът не помръдна.
- Към доковете, Станция - казах аз. Победена. Не че имаше къде другаде да отида всъщност. Бях каква- то ме бяха създали, бях предназначението си. И дори ако твърденията на тираната бяха неискрени - а те не можеха, в крайна сметка, да са други, - без значение какви бяха намеренията й в момента, за едно Анаан- дер Мианаай беше права. Действията ми щяха да имат някакво значение, пък макар и малко. Щяха да донесат някаква промяна, може би, за сестрата на лейтенанта Оун. Веднъж вече се бях оказала недостойна за лейтенанта Оун. Бях се провалила по най-необратимия начин. Нямаше да се повтори.