- Макар „Второстепенна правда“ да е първият ви роман, вие сте публикували доста разкази преди това. Подхождате ли различно към писането в зависимост от дължината? Какво бихте споделили с нас за процеса на писане?
- Когато започнах да се занимавам сериозно с писане, открих, че имам естествената склонност да пиша дълги неща и кратките форми ме затрудняват много. Отчасти тези затруднения идваха от липсата на опит, но останалото беше свързано с начина, по който пиша. Обикновено започвам с едната гола идея и следващата ми стъпка е да измисля мизансцена. За мен мизансценът, светът на книгата, е неразривна част от героите и всеки опит да „задвижа“ героите си, без да съм изградила детайлите, които дават съдържание на техните действия, води до незадоволителен, неубедителен резултат. Хората са такива, каквито са, заради света, в който живеят, а светът е такъв, какъвто е, заради хората, които живеят в него. Ако действието в книгата ти се развива в истинския свят, в наши дни, историческият и социалният контекст се изграждат лесно, с няколко думи буквално. Но аз явно имам вкус към космическите опери в далечно бъдеще и изграждането на историческия и културен контекст на такива светове е доста трудно. Това изисква да си оставиш доста свободно пространство или да заложиш на невероятно подробни описания. Лично аз предпочитам да работя с голяма рамка, харесва ми усещането, че светът се простира далеч отвъд периметъра на историята, и един от начините да постигнеш това е чрез дребни, несвързани на пръв поглед детайли, пръснати тук-там в повествованието. Но когато пишеш разказ, пространството е малко. Често съветват младите писатели да замислят всяка сцена с поне две предназначения, но аз за себе си открих, че когато пиша разкази, две е недостатъчно. Всяка сцена трябва да върши възможно най-много работа, всяко изречение трябва да има функция и да носи максимално количество информация. Ако открия, че мога да махна едно изречение, без историята като цяло да пострада, обикновено правя точно това. Дори ако изречението прави две или три неща. Разбира се, някои идеи са едромащабни по рождение, а други трудно ще понесат повече от хиляда думи дори ако наблъскаш максимално количество пълнеж. С други думи, открих, че ако искам да пиша в кратките жанрове, или трябва да се съсредоточа върху един фрагмент от голямата идея, или да компресирам нещо голямо в нещо малко.
- Главният ви персонаж знае безброй песни и обича да пее. Вие, лично, споделяте ли този ентусиазъм и ако е така, има ли песни или конкретна музика, която ви е вдъхновявала в процеса на писане?
- Обичам да пея! А най-много обичам да пея с други хора. За мен хоровото пеене е върхът. Жалко, че толкова много хора се притесняват да пеят. Това е може би най- личният вид музика, музика, която е достъпна почти за всички, а в същото време се шири мнението, че само шепа „професионалисти“ имат правото да се занимават с това. Много малко са хората, които наистина не могат да пеят, и много повече са онези, които твърдят, че не могат. Познавам мнозина, които с поведението си активно обезкуражават околните. Защо? Ще ми се хората да пееха повече, без да се притесняват, ще ми се спокойно да се наслаждават и когато други около тях пеят. Именно това харесвам в аматьорските певчески клубове - там няма прослушвания, никой не поставя въпроса достатъчно добър ли е гласът ти и имаш ли талант. Обичаш да пееш? Ела и пей! Няма публика, пеем заради едната наслада от пеенето. Вярно, любовта към музиката трябва да се възпитава. И все пак, ако идеята ви се струва интересна, посетете fasola.org и вижте дали няма да откриете нещо за себе си. Отначало не знаех, че Едно Еск ще иска да пее. Но от момента, в който осъзнах, че може да пее многогласна музика сам, идеята стана неустоима. Колкото до музиката, която ме вдъхновява, мога да я разделя на два вида. Музика, която слушах, докато пишех и обмислях сюжета, и музиката, която включих в самата история. Колкото до втория вид, във „Второстепенна правда“ има три реално съществуващи песни. Две от тях са от популярни песнопойки -„Кламанда“ и „Банкър Хил“. По една или друга причина свързвам тези песни с героите и събитията от романа. Третата е по-стара от първите две с няколко века, но споделя военната им тематика. Нарича се „L'homme Аппе“ и май всички композитори от края на петнайсети век и техните питомни маймунки са писали меси по нея. Преувеличавам, разбира се - не са оцелели чак толкова меси върху „L’homme Аппе“, писани от питомни маймунки. Но е била изключително популярна песен навремето. А за музиката, която слушам... установила съм, че проектите си имат свое собствено музикално оформление. Понякога това важи и за отделни сцени. Списъкът с музиката, която слушах, докато пишех книгата, би бил твърде дълъг и скучен, но се сещам за една сцена, която не би съществувала без своето парче. Сцената на моста се роди, след като неспирно въртях „Лаган“ на Афро Селт Саунд Систем.