- Значи в мига, в който лордата на Радч даде гражданство на шис’урнианите, те в същия миг са станали цивилизовани. - Изречението беше от цикличния тип и въпросът, който лейтенанта Оун задаваше, беше труден за оформяне на радчайски. - Тоест един ден твоите Исса разстрелват хора само защото не са се изразили достатъчно почтително и недей да отричаш, защото знам, че се е случвало, и това, и по-лоши неща, но постъпката им не е имала значение, защото жертвите не са радчаи, следователно не са цивилизовани. - Лейтенанта Оун премина за кратко на местния орсиански говор, защото радчайските думи не бяха в състояние да изразят онова, което искаше да каже. - И всички мерки са оправдани в името на цивилизацията.
- Е - каза лейтенанта Скааиат,-трябва да признаеш, че имаше ефект. Днес всички се изразяват много почтително. - Лейтенанта Оун мълчеше. Не й беше забавно. - Откъде се сети за това?
Лейтенанта Оун й разказа за разговора си с върховната жреца от предния ден.
- Аха. Е. Не помня да си възразила по онова време.
- Каква полза би имало?
- Абсолютно никаква - съгласи се лейтенанта Скааиат. - Но не е в това въпросът. Вярно е, че второстепенните не бият хора за забавление, не вземат подкупи, не изнасилват, не стрелят без основателна причина, но... онези хора, които човешката войска е разстреляла... ако действието се развиваше преди сто години, всички те щяха да се озоват на склад за бъдеща употреба като второстепенни сегменти. Имаш ли представа колко държим на склад, между другото, все още? Трюмовете на твоя кораб ще са пълни с второстепенни още милион години. Ако не и по- дълго. Тези хора са на практика мъртви. Така че каква е разликата? Знам, че няма да ти хареса, но истината е тази - луксът винаги е за сметка на някого. Едно от многото предимства на цивилизацията е, че в общия случай можем да си затворим очите за този факт. Свободни сме да се възползваме от ползите, които ни носи цивилизацията, без да товарим съвестта си.
- И твоята съвест е спокойна?
Лейтенанта Скааиат се разсмя весело, сякаш говореха за нещо съвсем различно - за игра на пулове или коя чайна е по-добра.
- Когато си расла с мисълта, че си на върха по рождено право, че по-малките къщи съществуват с единствената цел да обслужват твоята и да работят за все по-бляскавото й великолепие, приемаш такива неща за нормални. Още от най-ранна възраст знаеш и приемаш, че други плащат цената за твоя живот. Просто така стоят нещата. Това, което се случва по време на анексиранията... разликата е в степента, но не и по същество.
- На мен не ми се струва така - отвърна лейтенанта Оун, лаконично и горчиво.
- Нормално е - кимна нежно лейтенанта Скааиат. Мисля, почти съм сигурна, че тя наистина харесваше лейтенанта Оун. Знам, че лейтенанта Оун я харесваше, нищо че понякога лейтенанта Скааиат казваше неща, които я разстройваха. - Твоето семейство плаща част от тази цена, пък макар и малка. Сигурно така ти е по-лесно да се чувстваш съпричастна е онези, които плащат твоята цена. А и несъмнено ти е трудно да загърбиш напълно онова, което собствените ти предци са преживели при анексирането на техния свят.
- Твоите предци никога не са били анексирани - каза хапливо лейтенанта Оун.
- Е, някои от тях може и да са били - отвърна лейтенанта Скааиат. - Но те не фигурират в официалната генеалогия на семейството. - Спря и прегърна лейтенанта Оун. - Оун, скъпа. Недей да се тормозиш за неща, които не зависят от теб. Нищо не можеш да промениш. И няма за какво да се обвиняваш.
- Ти току-що каза, че всички ние имаме вина.
- Не съм казвала такова нещо - меко възрази лейтенанта Скааиат. - Разбрала си ме погрешно. Слушай... животът в системата на Шис’урна ще стане по-добър, защото ние сме тук. Той вече е по-добър - и не само за местните, а и за хората, които бяха транспортирани. Дори за Йен Шиннан, нищо че в момента негодува, че се е наложило да слезе едно стъпало по-надолу в социалната йерархия и вече не е на върха. След време ще се успокои и ще разбере. Винаги става така.
- А мъртвите?
- Мъртвите са мъртви. Няма смисъл да се тормозиш заради тях.
5.
Когато се събуди, Сейварден беше напрегната и раздразнителна. Вече на два пъти ме беше питала коя съм и на три пъти се бе оплакала, че отговорът ми - който си беше откровена лъжа - не й говори нищо.
- Не познавам никаква Брек. Никога не съм те виждала. Къде съм?
На място без име.