- На Нилт.
Тя придърпа одеяло около голите си рамене, после го избута намусено и скръсти ръце върху гърдите си.
- Дори не съм чувала за Нилт. Как съм се озовала тук?
- Нямам представа. - Оставих храната на пода пред нея.
Тя посегна отново към одеялото.
- Това не го искам.
Махнах, в знак че ми е безразлично иска ли го, или не. Докато тя спеше, се бях нахранила, после успях и да поспя малко.
- Често ли ти се случва?
- Кое?
- Да се събудиш и да не знаеш къде си и с кого си?
Тя придърпа за пореден път одеялото, после го избута отново; разтриваше китките си, кършеше ръце.
- Случвало се е един-два пъти.
- Аз съм Брек, от Герентат. - Вече й бях казвала всичко това, но знаех, че пак ще ме попита. - Преди два дни те намерих пред една кръчма. Не знам как си се озовала там. Ако те бях оставила, щеше да умреш. Ако това е била целта ти, извинявай.
Незнайно защо това я ядоса.
- Колко мило от твоя страна, Брек от Герентат - каза тя с нещо като презрителна усмивчица. Този тон ми дойде някак неочаквано,- каквато беше гола и рошава, без униформа.
Тонът й ме изненада и ядоса. Отлично знаех защо съм ядосана, знаех също, че дръзна ли да обясня гнева си на Сейварден, тя ще реагира с презрение, и това ме ядоса още повече. Удържах неутралното, бегло заинтригувано изражение, на което залагах, откакто Сейварден се беше събудила, добавих и небрежен жест, като онзи, който бях използвала преди малко.
Бях първият кораб, на който служи Сейварден. Появи се на борда ми директно след обучението, седемнай сетгодишна, хвърлена в дълбокото на едно анексиране в последна фаза. Пратиха я в тунел, издълбан в червени- кавокафявата скала под повърхността на малка луна да охранява деветнайсет затворници, наклякали голи и треперещи в студения проход и чакащи реда си за оценка.
Всъщност аз имах грижа за охраната. Седем мои сегмента патрулираха коридора с оръжия в ръце. Сейварден, толкова млада тогава, още слабичка, тъмнокоса, с кафява кожа и кафяви очи, които не правеха особено впечатление, за разлика от аристократичните черти на лицето й, включително и носа, с който май още не беше свикнала... Нервна беше, да, получила сериозна задача броени дни след пристигането си, но също и горда от себе си, от факта, че са й дали власт, пък била тя малка и за малко. Горда с тъмнокафявите панталони, куртка и ръкавици, с лейтенантските си нашивки. Както и твърде развълнувана, стори ми се, че държи истинско оръжие в реална обстановка, а не на учебния полигон.
Една от затворниците до стената - широкоплещеста, мускулеста, притиснала счупена ръка към торса си - плачеше, стенеше при всяко издишане и охкаше при всяко вдишване. Тя, както и всички други в редицата, знаеше, че или ще ги приберат на съхранение за бъдеща употреба като второстепенни - също като моите сегменти, които патрулираха пред очите им в момента, лишени от самоличност, телесни придатъци към радчайски боен кораб, - или ще ги екзекутират по бързата процедура.
Сейварден, която крачеше наперено покрай редицата, взе да се изнервя от стоновете на затворницата и накрая спря пред нея и викна:
- На Аатр циците! Престани!
Леките потрепвания в мускулите на ръката й ми подсказаха, че се готви да вдигне оръжието си. Никоя пе би проявила интерес, ако пребие до безсъзнание затворницата с приклада на пушката си. Никоя не би се трогнала, ако я застреля в главата, стига с това да не повреди ценно оборудване. Човешки тела, които да бъдат превърнати във второстепенни, имаше в изобилие.
Застанах пред нея и казах:
- Лейтенанта. Чаят, който поискахте, е готов. - Всъщност готов беше още преди пет минути, но аз бях решила да запазя тази новина в резерв.
Показанията, които получавах за физическото състояние на ужасно младата Сейварден, говореха за стрес, объркване, гняв. Раздразнение.
- Поисках чай преди петнайсет минути - сопна се тя. Не отговорих. Зад мен затворницата продължаваше да стене и да охка. - Не можеш ли да й затвориш устата?
- Ще се постарая, лейтенанта - казах аз, макар да знаех, че има само един начин наистина да й затворя устата, само един начин да смълча мъката й. Неопитната лейтенанта Сейварден, изглежда, не си даваше сметка за това.
Двайсет и една години след като се качи за пръв път на борда на „Правдата на Торен“ - и малко повече от хиляда години преди аз да я намеря в снега, - Сейварден беше старши Еск лейтенанта. На трийсет и осем, все още доста млада според радчайските стандарти. Гражданите често живеят по двеста години.
В последния си ден Сейварден пиеше чай, седнала на койката в каютата си - три на два метра с нисък таван, бели стени и почти стерилно чиста. Вече беше свикнала с аристократичния си нос, свикнала беше със себе си. Нищо нескопосано и несигурно нямаше в нея.