Всички години, които деляха младата лейтенанта Сейварден от капитана Сейварден, бяха сглобени от мънички моменти. Дребни нещица. Не съм мразила Сейварден. Просто така и не се научих да я харесвам особено. Но като я гледах сега, неизбежно се сещах за друга.
Следващата седмица в къщата на Стриган беше неприятна. Постоянно трябваше да наглеждам Сейварден и да почиствам след нея. Тя ядеше много малко (което в някои отношения беше добре за мен) и имаше опасност да се обезводни. Към края на седмицата спря да повръща след всяко хранене и успяваше да поспи. Вече не се будеше през пет минути, но спеше неспокойно, въртеше се, често я втрисаше, дишането й беше затруднено. Будеше се стресната и започваше да плаче, а когато не плачеше, се оплакваше, че всичко е твърде светло, твърде силно, че чаршафите й жулят и прочие.
След няколко дни. докато си мислеше, че спя, Сейварден отиде до входната врата, позяпа снега, след това се облече и излезе, стигна до другата сграда, после се отправи към летящата машина. Опита се да я запали, но аз бях извадила един важен чарк и го държах у себе си. Върна се в къщата, като прояви здравия разум да затвори и двете врати, преди да внесе сняг с обувките си в централното помещение, където аз седях на една пейка и държах струнния инструмент на Стриган. Сейварден ме зяпна, неспособна да скрие изненадата си. Още потръпваше конвулсивно, дебелото яке я дразнеше, дрехите й причиняваха сърбеж по цялото тяло.
- Искам да се махна оттук - каза тя с глас наполовина смирен, наполовина по радчайски арогантен и нетърпящ възражения.
- Ще тръгнем, когато съм готова - казах аз и подръпнах струните. Чувствата й бяха прекадено наранени, за да ги скрие, гневът и отчаянието се четяха ясно на лицето й. - Тук си - казах й спокойно - в резултат на решения, които си взела сама.
Гърбът й се изправи, раменете й също. Войнствено.
- Не знаеш нищо нито за мен, нито за решенията, които съм вземала или не съм вземала.
Това се оказа достатъчно да ме ядоса отново. Знаех доста неща за вземането на решения и за невземането им.
- О, забравих. Всичко се случва по волята на Амаат, следователно ти не носиш вина за нищо.
Тя се ококори. Отвори уста да каже нещо, пое си дъх, но после само го издиша, остро и треперливо. Обърна ми гръб, уж за да свали дебелото яке и да го остави на близката пейка.
- Не разбираш - каза презрително, но гласът й трепереше от преглътнати сълзи. - Не си радчаи.
Не съм цивилизована тоест.
- Кога започна да вземаш кеф? Преди или след като напусна Радч? - Кеф беше незаконен в радчайския космос, но винаги има малък контрабанден внос, за който властите на по-отдалечените станции си затварят очите.
Сейварден се пльосна на пейката до захвърленото си яке.
- Искам чай.
- Няма чай. - Оставих инструмента. - Има мляко.
По-точно ферментирало мляко от бов, което местните разреждаха с вода и пиеха топло. На миризма и вкус напомняше потни крака. Нищо чудно Сейварден да повърне от него, особено ако изпиеше повече.
- Що за място е това да няма чай! - попита тя с възмущение, но се наведе напред, подпря лакти на коленете си и отпусна чело върху китките си, дланите й бяха обърнати нагоре, пръстите разперени.
- Място като място - отвърнах. - Защо вземаш кеф?
- Няма да разбереш. - Сълзи капеха в скута й.
- Пробвай. - Взех отново инструмента и подръпнах струните.
След шест секунди тих плач Сейварден пророни:
- Тя каза, че така всичко щяло да стане по-ясно.
- Благодарение на кое, на наркотика? - Не получих отговор. - Кое щяло да стане по-ясно?
- Тази песен я знам - каза тя, все още без да вдига глава. Дадох си сметка, че би могла да ме познае по песните, и бързо смених мелодията. Има един район на Валскаай, където пеенето е любимо занимание и високо ценено като изкуство, а местните хорове са центрове на социална активност. При онова анексиране обогатих неимоверно колекцията си от хорова музика, а нея обичах най-много преди - по времето, когато имах много гласове. Избрах една от онези песни. Сейварден не я беше чувала. Валскаай се случи едновременно преди и след нея.
- Каза - обади се накрая Сейварден и вдигна глава, - че чувствата замъгляват възприятията. Че виждаме най-ясно, когато гледаме с чистия си разум, а не през кривото огледало на чувствата.
- Това не е вярно.
Бях тук вече седмица и поради липса на други занимания бях посветила времето си на инструмента. Успях да изсвиря два реда без грешка.
- Отначало ми се стори вярно. Беше прекрасно, отначало. Но действието на кефа отминаваше и всичко се връщаше. Но по-лошо отпреди. А после, след време, започна да ми се струва, че... един вид, чувствах, че да не чувствам е ужасно. Не знам. Не мога да го обясня. Но открих, че ако увелича дозата, това неприятно чувство изчезва.