- А интервалите, когато не си надрусана, стават все по-нетърпими.
Бях чувала тази история няколко пъти през последните двайсетина години.
- Ох. Амаат да ми е на помощ - изстена тя. - Искам да умра.
- Защо не го направиш, ако е така? - Преминах към друга песен. „Сърцето ми е рибка, крие се във водната трева. В зеленото, в зеленото...“
Тя ме погледна, сякаш съм камък, който внезапно е проговорил.
- Загубила си кораба си. Била си замразена хиляда години. Когато си се събудила, си заварила един различен Радч - край на инвазиите, унизително примирие с пресгер, къщата ти е загубила финансовия и социалния си статут. Никоя не те помни, никоя не се интересува жива ли си, или мъртва. Не с това си била свикнала, не това си очаквала от живота си, нали?
Минаха три секунди на изумление, преди Сейвар- ден да зацепи.
- Знаеш коя съм.
- Естествено, че знам. Ти ми каза - излъгах аз.
Сейварден примигна през сълзи, сигурно се опитваше да си спомни казвала ли ми е, или не. Но спомените й, разбира се, бяха непълни.
- Легни да поспиш - казах и сложих длан върху струните да ги смълча.
- Искам да се махна оттук - възнегодува тя, но без да помръдне, все така отпусната на пейката с лакти на коленете. - Защо не мога да си тръгна?
- Имам работа тук - казах аз.
Тя сви устни и изсумтя презрително. Беше права, разбира се. Да чакам тук беше глупаво. След толкова години, след толкова усилия и планиране, бях ударила на камък.
И все пак.
- Легни си. - Леглото представляваше струпани до пейката, на която седеше, възглавнички и одеяла. Тя ме погледна с насмешка, после легна и придърпа едно одеяло да се завие. Сигурна бях, че няма да заспи веднага. Първо щеше да си поблъска главата как да се измъкне оттук, било като ме надвие някак, било като ме убеди или придума. Разбира се, нямаше никакъв смисъл да прави планове, докато не реши сама за себе си какво иска. Не казах нищо обаче.
След час мускулите й се отпуснаха и дишането й се забави. Ако още беше моя лейтенанта, щях със сигурност да знам дали е заспала, в коя фаза на съня е и дали сънува. Сега можех да съдя само по външните признаци.
Все още нащрек, седнах на пода, разкопчах якето си, сложих ръка върху пистолета, отпуснах се и затворих очи.
Събуди ме тих звук. Продължих да лежа неподвижно с ръка на пистолета. Тихият звук се повтори, малко по-силно - затворила се бе вътрешната врата. Погледнах през мигли. Сейварден лежеше твърде неподвижно - явно и тя беше чула звука.
Различих човешки силует, с дебели дрехи.
Новодошлата беше висока почти два метра. Когато свали качулката си, видях, че косата й е стоманеносива като кожата на палтото. Определено не беше местна.
Стоя и ни гледа седем секунди, после се приближи тихо към мен и се наведе да вземе раницата ми. В другата си ръка стискаше пистолет, насочен към гърдите ми, макар че според мен ме мислеше за заспала.
Закопчалката я затрудни, но после тя извади от джоба си някакъв инструмент, с чиято помощ реши проблема доста по-бързо, отколкото очаквах. Все така насочила пистолета към мен и като хвърляше по някой поглед към неподвижната Сейварден, изпразни раницата ми.
Дрехи. Пистолетът ми не беше в раницата, но имах там няколко резервни пълнителя, следователно щеше да се досети, че съм въоръжена. Три увити във фолио пакетчета с концентрирани порциони. Прибори за хранене и бутилка вода. Златен цилиндър е диаметър сантиметър и половина и висок пет сантиметра, който я озадачи и който тя повъртя в ръка, преди да го остави настрани. Кутия с пари - много пари, даде си сметка тя, пое си изумено дъх и ме погледна. Не помръдвах. Не знам какво е очаквала да намери в раницата, но очевидно беше разочарована.
Взе златния цилиндър, който я бе озадачил, и седна на една пейка, така че да вижда добре и двете ни. Завъртя го и откри спусъка. Стените по периферията се отвориха като венчелистчета на цвете и механизмът изплю иконата, почти гола, ако не броим късите панталонки и миниатюрните цветя от емайл и скъпоценни камъни. Образът се усмихна ведро. Имаше четири ръце. В едната държеше топка, другата беше обвита от цилиндрична броня. В другите две ръце държеше нож и отрязана глава, от която по краката й капеше кръв от скъпоценни камъчета. Отрязаната глава се усмихваше по същия ведър, божествено спокоен начин като иконата.