Стриган - трябваше да е Стриган - смръщи вежди. Не беше очаквала да намери в раницата ми икона. Находката допълнително засили любопитството й.
Отворих очи. Тя стисна по-силно пистолета си - оръжието, което следях внимателно сега, когато очите ми бяха отворени, и можех да обърна глава към него.
Стриган кимна към иконата и повдигна вежди.
- Роднина? - попита на радчайски.
Изражението ми беше неутрално и любезно.
- Не точно - отвърнах на нейния език.
- Когато дойде, мислех, че знам какво си - каза тя след дълго мълчание на същия език. - Мислех, че знам защо си дошла. Сега започвам да се чудя. - Погледна към Сей- варден, която уж спеше дълбоко, сляпа и глуха за разговора ни. - Мисля, че знам кой е той. Но ти коя си? Какво си? И не ми казвай, че си Брек от Герентат. Ти си радчаи, точно като него. - Кривна лакътя си към Сейварден.
- Дойдох да купя нещо - казах аз, като решително се опитвах да не зяпам насоченото към мен оръжие. - Той няма връзка. - Понеже не говорехме на радчайски, трябваше да се съобразявам с родовата принадлежност - езикът на Стриган го изискваше. В същото време нейното общество твърдеше, че смята половите различия за несъществени. Мъжете и жените се обличаха, говореха и действаха еднакво. И въпреки това никога не бях срещала човек, който да сгреши езиково, да се поколебае дори. И всички неизменно се обиждаха, ако аз направя грешка или се поколебая. Не можех да му хвана цаката. Ходила бях в апартамента на Стриган, виждала бях вещите й, а още не бях сигурна как да се обръщам към нея - като към мъж или като към жена.
- Няма връзка? - попита Стриган. Явно не ми вярваше. Не бих могла да я виня. Самата аз не бих приела такова твърдение за чиста монета, само дето знаех, че е вярно. Стриган не каза нищо повече, навярно осъзнала, че да се разприказва би било изключително глупаво, ако съм онова, за което ме смяташе.
- Съвпадение - казах аз. За пръв път се зарадвах, че не говорим на радчайски, защото на този език думата носи друга тежест, много по-голяма. - Намерих го пребит и в безсъзнание. Ако не го бях прибрала, щеше да умре. - Стриган и на това не повярва, ако можеше да се съди по физиономията й. - Върнал си се. Защо?
Тя се изсмя, кратко и горчиво: дали защото бях заложила на грешната родова форма, или по друга причина, не знам.
- Мисля, че аз би трябвало да питам какво правиш тук.
Поне не поправи граматиката ми, ако не друго.
- Дойдох да говоря с теб. Да купя нещо. Сейварден се разболя. Теб те нямаше. Ще платя за храната, която изядохме, разбира се.
Тя. изглежда, откри в думите ми нещо забавно.
- Защо си тук? - попита отново.
- Сама съм - казах аз, отговаряйки на неизречения въпрос. - Ако не броим него. - Кимнах към Сейварден. Все още стисках пистолета си и Стриган сигурно се досещаше защо ръката ми под якето не помръдва. Сейварден все така се преструваше на заспала.
Стриган поклати глава. Явно твърде много неща я озадачаваха.
- Можех да се закълна, че си трупен войник. - Имаше предвид второстепенен. - Когато пристигна, бях сигурна в това. - Значи се беше крила наблизо, чакала беше да си тръгнем и беше наблюдавала всичко. Явно имаше голяма вяра в скривалището си - ако наистина бях второстепенен войник, би било много глупаво от нейна страна да се крие наблизо. Със сигурност щях да я намеря. - Но после взе, че се разплака, като видя, че къщата е празна, а той... - Кимна към Сейварден, отпусната и неподвижна върху одеялата си.
- Размърдай се, граждана - казах й на радчайски. - Никоя не вярва, че спиш.
- Майната ти - отвърна Сейварден и дръпна одеялото над главата си. После го махна рязко, стана, залитна, отиде в банята и затвори вратата.
Обърнах се към Стриган.
- Онази история с летящата машина под наем. Ти ли я нагласи?
Тя сви рамене.
- Той каза, че двама радчаи идват насам. Или те е подценил ужасно, или си много по-опасна, отколкото смятах.
Изключително опасна тоест.
Свикнала съм да ме подценяват. А ти не си й казала... не си му казала защо според теб идвам, нали?
Оръжието в ръката й не се бе отклонило и за миг.
- Защо си тук?
- Знаеш защо съм тук. - Бърза промяна в изражението й, която тя потисна на мига. Продължих: - Не да те убия. Смъртта ти би била в ущърб на целта ми.
Тя вдигна вежда и кривна леко глава.
- Сериозно?
Този словесен дуел ме объркваше.
- Искам пистолета.
- Какъв пистолет? - Стриган никога не би проявила глупостта да признае за съществуването на оръжието, пито че знае за какво говоря. Но престореното й незнание беше неубедително. Знаеше. Ако имаше онова, което си мислех, че има, факт, на който бях заложила главата си, нямаше нужда да навлизам в подробности. Тя знаеше за какво говоря.