Често срещана грешка.
- Не са. Превъзпитанието се прилага само спрямо престъпници и хора, които не функционират добре. Никой не се интересува особено какво мислиш, стига да правиш онова, което се иска от теб.
Тя ме гледаше със съмнение.
- И какво влагате вие в израза „хора, които не функционират добре"?
Махнах небрежно с лявата си ръка, в смисъл „това не е мой проблем". Макар че може и да беше мой. Не беше изключено този проблем вече да ме засяга, покрай Сейварден.
- Сега ще извадя ръката си изпод якето - казах. - А след това ще поспя.
Стриган не каза нищо, само вдигна едната си сива вежда.
- Щом аз те намерих, със сигурност и Анаандер Мианаай може да те намери - казах. Говорехме на езика на Стриган. Какъв род беше използвала тя за Анаандер? - Още не те е потърсил, сигурно защото е зает с други неща, а и едва ли е склонен да възложи тази задача другиму, по причини, за които би трябвало да се досещаш.
- Значи нищо не ме заплашва. - Звучеше по-убедена, отколкото би трябвало да е.
Сейварден излезе шумно от банята и се пльосна на постелята си. Ръцете й трепереха, беше се задъхала.
- Ще извадя ръката си изпод якето - повторих и бавно издърпах ръката си. Празна.
Стриган въздъхна и свали оръжието си.
- И без това пистолетът ми едва ли щеше да свърши работа срещу теб.
Защото беше сигурна, че съм на действителна военна служба, следователно нося броня. Разбира се, ако ме хванеше неподготвена или стреляше преди да включа бронята си, би могла да ме убие.
- А и пистолетът наистина беше у нея. Макар че едва ли го държеше някъде подръка.
- Може ли да си взема иконата?
Стриган се намръщи, после си даде сметка, че още я държи.
- Твоята икона.
- Моя, в смисъл, че я притежавам - разясних аз.
- Приликата е много силна - каза тя и я погледна отново. - Откъде е?
- От много далеч. - Протегнах ръка. Стриган ми върна иконата, аз натиснах спусъка, образът се сви, страните се прибраха и в шепата ми остана само златното цилиндърче.
Стриган се загледа в Сейварден и смръщи вежди.
- Твоето улично коте май наистина е болно.
- Да.
Стриган поклати глава, било от състрадание, било от раздразнение, и отиде в малката си лечебница. След малко се върна, наведе се над Сейварден и посегна към нея.
Сейварден се стресна, надигна се рязко и стисна китката на Стриган - познавах хватката, служеше за чупене на кости. Но сегашната Сейварден не беше като предишната. Разгулният живот, а както подозирах и системното недохранване си бяха казали думата. Стриган не понечи да издърпа ръката си от хватката на Сейварден: вместо това лепна малка бяла таблетка върху челото й.
- Не ми е жал за теб - каза на радчайски. - Просто съм лекара. - Сейварден я зяпаше с необясним ужас. -Пусни ме.
- Пусни я, Сейварден, и легни - остро казах аз. Тя се взира още две секунди в Стриган, после се подчини.
- Той не ми е пациент-обърна се към мен Стриган. Дишането на Сейварден се успокояваше бързо, мускулите й се отпускаха. - Оказах му първа помощ, това е. А и не искам да изпадне в паника и да ми изпотроши нещата.
- Мисля да поспя - отвърнах аз. - На сутринта ще говорим пак.
- Сега е сутрин - изтъкна Стриган, но не тръгна да спори.
Не би проявила глупостта да ме претърси, докато спя. Със сигурност си даваше сметка колко опасно може да е това.
Не се страхувах, че ще ме застреля, макар че да ме убие, докато спя, би било лесен и ефективен начин да се отърве от мен. Лесен, освен ако не включех бронята си и не я оставех включена.
Но нямаше нужда да го правя. Стриган не би ме застреляла, поне докато не получи отговори на множеството си въпроси. Дори и тогава едва ли би го направила. В нейните очи аз бях чудесна загадка.
Когато се събудих, Стриган я нямаше в голямата стая, но вратата на спалнята беше затворена, затова реших, че или спи, или търси уединение. Сейварден беше будна, гледаше ме, търкаше ръцете и раменете си, очевидно не можеше да си намери място. Преди седмица се дръгнеше до кръв, така че сегашното определено беше подобрение.
Кутията с парите беше там, където я беше оставила Стриган. Проверих я - не личеше да е ровено вътре, - после я прибрах в раницата си. Размишлявах каква да е следващата ми стъпка.
- Граждана - обърнах се към Сейварден делово и властно. - Закуска.
- Какво? - Толкова я бях изненадала, че чак спря да се чеше.
Повдигнах едва доловимо ъгълчето на устата си.
- Да помоля ли лекарата да ти провери слуха? - Струнният инструмент лежеше до мен, където го бях оставила снощи. Взех го и дръннах една квинта. - Закуска.