- Не съм ти слуга - възрази тя. С негодувание.
Разширих злорадата си усмивка още мъничко.
- Какво си тогава?
Тя застина, видимо ядосана, после също толкова видимо се замисли как най-добре да ме затапи. Само че въпросът ми изведнъж се бе оказал твърде труден за нея. Надменното й самочувствие беше понесло тежък удар и тя не успяваше да събере отломките му. Нито да измисли хаплив отговор.
Наведох се над инструмента и подхванах мелодия. Очаквах, че ще остане в леглото и ще се цупи, докато гладът не я принуди да се размърда и да си приготви нещо за ядене. Или че ще измисли с огромно закъснение някакъв отговор. Истината е, че се надявах да ми посегне, за да я фрасна на свой ред, но, тя, изглежда, още бе под влиянието на медикамента, който Стриган й беше дала снощи.
Вратата на спалнята се отвори, Стриган влезе в голямата стая, спря, скръсти ръце и вдигна вежда. Сейварден не й обърна внимание. Никоя от трите ни не каза нищо, така че след пет секунди Стриган се обърна, отиде в кухнята и отвори един шкаф.
Шкафът беше празен, факт, който ми беше известен още от снощи.
- Всичко сте изяли, Брек от Герентат - каза Стриган, но без жлъч. Дори ми се стори, че го намира за забавно. Не ни заплашваше глад - дори през лятото навън беше студено като в хладилник, а в неотопления склад имаше предостатъчно провизии. Някоя просто трябваше да отиде там, да донесе храна и да я размрази.
- Сейварден - казах с небрежно пренебрежителния тон, който самата тя обичаше да използва в далечното минало. - Донеси храна от склада.
Тя застина отново, после взе да мига стреснато.
- За коя се мислиш, по дяволите?
- Мери си приказките, граждана - смъмрих я аз. - Бих могла да ти задам същия въпрос, между другото.
- Ти... ти, тъпо нищожество. - Внезапният прилив на силен гняв напълни очите й със сълзи. - Мислиш се за нещо повече от мен? Та ти дори не си човек. - Нямаше предвид, че съм второстепенен. Сигурна бях, че още не се е досетила за това. Имаше предвид, че не съм радчаи и че вероятно имам импланти, които се срещат често на някои места извън радчайския космос и които в очите на радчаите поставяха под въпрос принадлежността ми към човешкия род. - Не съм възпитана да ти бъда слуга.
Мога да се движа много, много бързо. Вече бях права и замахнала, преди да осъзная намерението си за движение. Миниатюрната част от секундата, в която бих могла вероятно да се спра, се появи и отмина и юмрукът ми удари Сейварден, толкова бързо, че тя дори не успя да се изненада.
Сейварден се срина върху одеялата, от носа й рукна кръв. Не помръдваше.
- Мъртъв ли е? - попита Стриган откъм кухнята с бегло любопитство.
Вдигнах рамене.
- Ти си лекарят.
Стриган си приближи до Сейварден, която лежеше в безсъзнание. Вгледа се в нея.
- Не е - произнесе се доктората. - Но със сигурност има сътресение. Ще видя какво мога да направя, за да не се влоши.
Разперих ръце.
- Нека бъде волята на Амаат - казах, облякох си дебелото яке и излязох да донеса храна.
6.
На Шис’урна, в Орс, Седем Меса от „Правдата на Енте", която бе придружила лейтенанта Скааиат в дома на Йен Шиннан, седеше е мен на приземния етаж на къщата. Имаше си име извън обозначението на частта си и аз го знаех, но никога не го използвах. Дори лейтенанта Скааиат понякога се обръщаше към отделните човешки воини под свое командване само със „Седем Исса“. Или с личния им номер.
Донесох дъска с пулове и изиграхме мълчаливо две игри.
- Толкова ли не можеш да ми дадеш някоя игра от време на време? - каза тя след края на втората. Преди да съм отговорила, от горния етаж се чу трясък и войната се ухили. - Май лейтенанта Спечена може и да отпуска, когато реши! - Стрелна ме с развеселен поглед. Думите й бяха предизвикани от контраста между резервираното и често твърде официално поведение на лейтенанта Оун и онова, което очевидно се случваше между нея и лейтенанта Скааиат на горния етаж. Ала усмивката на Седем Исса угасна толкова бързо, колкото се бе появила. - Съжалявам. Не исках да кажа, че... ние просто...
- Знам - прекъснах я. - Не съм се засегнала.
Седем Исса се намръщи и направи неуверен жест с лявата си ръка. Жестът излезе тромав, защото войната още стискаше десетина пула в шепата си.
- Корабите имат чувства - каза тя.
- Да, разбира се. - Без чувства дори най-незначителните решения се превръщат в мъчителни опити да сравниш безкрайни масиви данни. Много по-лесно е да подходиш към такива задачи на базата на емоциите. - Но както казах, не съм се засегнала.
Седем Исса сведе поглед към дъската и пусна пуловете си в една от вдлъбнатините. Гледа ги известно време, после вдигна глава.