- Ранена ли си? - попитах. Този път нямаше опасност да сбъркам, вече бях чула Стриган да се обръща към момичето в женски род.
- Аз... - започна тя, после млъкна, втренчила поглед в чашата, все едно се боеше, че може да я ухапе. - Не, не съм... само малко.
Изглеждаше на ръба на припадъка. И нищо чудно. Според радчайските стандарти беше още дете, но беше видяла с очите как див звяр разкъсва спътницата й - родитела, братовчеда, съседа? - и бе запазила достатъчно присъствие на духа да й окаже първа помощ, да я натовари на плъзгача и да я докара тук. Беше й време да изпадне в истерия.
- Какво стана с ледения дявол? - попитах.
- Не знам. - Откъсна поглед от чашата с мляко и вдигна лице към мен. - Изритах го. Намушках го с ножа си. Той се махна. Не знам.
Минаха няколко минути, докато изстискам от нея повече информация - че е оставила съобщения за другите от фамилния лагер, но никоя от тях не била достатъчно близо да помогне, нито да пристигне тук скоро. Докато разговаряхме, тя сякаш успя да се овладее, поне колкото да вземе най-после чашата с ферментирало мляко и да го изпие.
След няколко минути започна да се поти, свали двете си якета и ги остави на пейката до себе си, после потъна в смутено мълчание. Не се сещах как да облекча страданието й.
- Знаеш ли някакви песни? - попитах накрая.
Тя примигна стреснато.
- Не съм певица.
Може да беше езиков проблем. Не познавах добре обичаите в тази част на планетата, но от малкото информация, която си бях направила труда да събера, не личеше да има специално деление между песните, които всяка би могла при желание да изпее, и други, които, най-често по религиозни причини, се изпълняват само от квалифицирани певци, поне в големите градове близо до екватора. Може би тук, на юг, нещата стояха различно.
- Прощавай - казах, - сигурно използвах неправилна дума. Как му казвате, когато пеете по време на работа, за забавление или за да приспите дете? Или просто...
- О! - възкликна тя, разбрала какво я питам. Сякаш се оживи, но само за миг. - Имате предвид песни!
Усмихнах се насърчително, но тя отново потъна в мълчание.
- Няма смисъл да се тревожиш излишно - казах аз. - Стриган си разбира от работата. А и понякога просто трябва да оставим нещата на боговете.
Момичето прехапа долната си устна.
- В никакви богове не вярвам аз - заяви с известно ожесточение.
- И все пак. Каквото има да става, ще стане.
Тя кимна, макар да не изглеждаше убедена докрай.
- Играеш ли на пулове? - попитах я. Може би щеше да ми покаже как се играе на дъската, която Стриган държеше в къщата си, макар да се съмнявах, че играта е местна.
- Не.
С което малобройните ми идеи как да отвлека мислите й от случилото се изчерпиха.
След десетина минути мълчание момичето каза:
- Имам тиктик.
- Какво е тиктик?
Очите й се разшириха, кръгли върху кръглото й бледо лице.
- Не знаете как се играе тиктик? Сигурно сте от много далеч! - Кимнах, че наистина е така, и тя продължи: - Това е игра. Детска игра. - Тонът й подсказваше, че самата тя вече не е дете, но е по-добре да не я питам защо си носи детска игра. - Наистина ли никога не сте играли тиктик?
- Никога. Там, откъдето идвам, играем най-често на пулове, на карти и на зарове. Но на различните места игрите са различни.
Тя се замисли върху думите ми, после предложи:
- Мога да ви науча. Лесно е.
След два часа, докато хвърлях мъничките зарове от кости на бов, алармата за посетители се включи. Момичето вдигна стреснато глава.
- Идва някой - казах аз.
Вратата на лечебницата си остана затворена. Явно Стриган беше твърде заета.
- Може да е мама - каза момичето. Гласчето му трепереше от надежда и облекчение.
- Дано е тя. Дано не е друг пациент - отвърнах и моментално си дадох сметка, че не е трябвало да го казвам. - Ще ида да видя.
Определено беше „мама“. Скочи от летящата машина, с която беше пристигнала, и хукна към къщата с неочаквана скорост. Подмина ме, все едно бях невидима. Беше висока за нилта и широка, но те всички бяха широки. Увита беше в дебели дрехи, а семейната прилика с момичето в къщата се виждаше от пръв поглед. Влязох след нея.
Като видя момичето, което стоеше право да малката дъска за тиктик, жената каза:
- Е, какво?
Една радчайска майка би прегърнала дъщеря си, би я целунала, би й казала колко се радва, че е добре, би се разплакала дори. Някои радчаи сигурно биха сметнали нилтата за студена и безчувствена майка. Но според мен биха сгрешили. Двете седнаха на една пейка, плътно една до друга, и момичето докладва какво знае за състоянието на пострадалата, за това какво се е случило при стадото и за ледения дявол. Когато разказът свърши, майка й я потупа по коляното - туп-туп - и девойката изведнъж се промени, сякаш стана по-висока и по-силна сега, когато имаше не само утехата на майчиното присъствие, а и одобрението на майка си.