- Да, милорда. Когато разбрах, че планирате посещение в Орс, реших да разговарям с вас при първа възможност.
- „Правдата на Торен“. - Лордата на Радч се обърна към моя сегмент, но без да отклонява поглед от лейтенанта Оун. - Вярно ли е?
- Напълно, милорда - отговорих аз. Младшите жреци все така стояха в плътна група, свещената стоеше встрани от тях и наблюдаваше лейтенанта Оун и лордата на Радч с изражение, което не можех да разчета.
- И - каза Анаандер Мианаай - каква е вашата оценка на ситуацията?
Лейтенанта Оун примигна изумено.
- Аз... по всичко личи, че Йен Шиннан е замесена. С оръжията. Как иначе би могла да знае за съществуването им?
- А младата особа, която е била убита?
- Ако е била убита, не го е направила житела на Долния град. Може би са я убили сами, като претекст да... - Лейтенанта Оун млъкна по средата на изречението, ужасена от собствената си догадка.
- Като претекст да слязат в Долния град и да избият невинни граждани в леглата им. И после да се позоват на скритите оръжия като доказателство, че са действали при самозащита, след като вие не сте изпълнили дълга си да ги защитите. - Анаандер Мианаай хвърли поглед към танминдите, обкръжени от моите въоръжени и бронирани сегменти. - Е. С подробностите можем да се занимаем и по-късно. В момента трябва да решим какво ще правим с тези хора.
- Милорда - каза с лек поклон лейтенанта Оун.
- Застреляйте ги.
За не-гражданите, които познават радчаите само от мелодрамите и са чували само за второстепенните, анексиранията и „промиването на мозъци“, подобна заповед би прозвучала ужасно, но не и изненадващо. В действителност обаче идеята да се разстрелят граждани беше шокираща. Какъв в крайна сметка е смисълът на цивилизацията, ако не добруването на гражданите? А тези хора бяха граждани.
Лейтенанта Оун замръзна.
- М... милорда?
Гласът на Анаандер Мианаай, който досега беше безстрастен и може би строг донякъде, сега стана леден.
- Отказвате да изпълните заповед, така ли?
- Не, милорда, не, само... те са граждани. И сме в храм. Освен това ситуацията е под контрол, а и аз пратих Едно Еск от „Правдата на Торен“ да поиска подкрепления от съседната дивизия. Седем Исса от „Правдата на Енте“ би трябвало да пристигнат до час, два най-много, тогава можем да арестуваме танминдите и но бързата процедура да ги пратим на превъзпитание.
- Отказвате ли да изпълните дадената ви заповед? - повтори Анаандер Мианаай, бавно и ясно.
Усмивчиците на Йен Шиннан, охотата, с която се бе съгласила да говори с лордата на Радч... всичко това се намести пред вътрешния взор на моя сегмент, който слушаше разговора, и образува картинка. Някоя на много висока позиция беше осигурила пушките, някоя с достатъчно висок достъп да прекъсне комуникациите. Никоя не беше по-високо от Анаандер Мианаай. Но в това нямаше смисъл. Мотивацията на Йен Шиннан беше очевидна, но какво би спечелила лордата на Радч от тази постановка?
Лейтенанта Оун вероятно си задаваше същите въпроси. Виждах тревогата й в стиснатите челюсти, в изправения гръб. Виждах всичко това, но пак ми се струваше нереално, защото имах достъп само до външните признаци на напрежението й.
- Няма да откажа да изпълня заповед, милорда - каза тя след пет секунди. - Мога ли да възразя срещу тази заповед?
- Вече го направихте - отвърна студено Анаандер Мианаай. - А сега ги разстреляйте.
Лейтенанта Оун се обърна. Стори ми се, че има известен проблем с равновесието. Тръгна към обкръжените танминди.
- „Правдата на Торен“ - каза Мианаай и моят сегмент, който тъкмо се обръщаше да последва лейтенанта Оун, спря. - Кога за последно съм идвала на борда ти?
Помнех съвсем ясно последното посещение на Анаандер Мианаай. Визитата беше необичайна – лордата на Радч се появи без предупреждение, в четири застаряващи тела без антураж. През повечето време стоя в каютата си и разговаря с мен - с „Правдата на Торен", не с Едно Еск, но все пак помоли Едно Еск да й попее. Помня, че й изпях една песен от Валскаай. Беше преди деветдесет и четири години, два месеца, две седмици и шест дни, малко след анексирането на Валскаай. Отворих уста да й припомня, но вместо това се чух да казвам:
- Беше преди двеста и три години, четири месеца, една седмица и един ден, милорда.
- Хм - беше единственият коментар на Анаандер Мианаай.
Лейтенанта Оун се приближи към мен, към сегментите ми, обкръжили танминдите. Спря там, зад един от сегментите, и стоя три секунди и половина, без да каже нищо.
Силната й тревога, изглежда, бе видима не само за мен. Йен Шиннан, като я видя да стои мълчалива и притеснена, се усмихна. Триумфално почти.