- Е?
- Едно Еск - каза лейтенанта Оун. Очевидно се ужасяваше от изречението, което трябваше да довърши. Усмивката на Йен Шиннан се разшири. Несъмнено очакваше лейтенанта Оун да ги отпрати по домовете им. А в по-дългосрочен план лейтенанта Оун да бъде отзована и влиянието на Долния град да намалее драстично. - Не исках да става така - каза й тихо лейтенанта Оун, - но имам пряка заповед. - Повиши глас: - Едно Еск. Застреляй ги.
Усмивката на Йен Шиннан изчезна, заменена от див ужас, примесен, както ми се стори, с нескрито разочарование. Танминдата погледна право към Анаандер Мианаай. Която стоеше спокойно. Останалите танминди се развикаха уплашено.
Всичките ми сегменти се колебаеха. Заповедта изглеждаше безсмислена. Каквото и да бяха направили тези хора, бяха граждани, а и аз владеех ситуацията. По лейтенанта Оун каза, силно и остро:
- Огън!
И аз изпълних заповедта. След три секунди всички ганминди в храма бяха мъртви.
Никоя от присъстващите в храма не беше достатъчно млада да се изненада от случилото се, макар че последните няколко години, през които не бях екзекутирала никого, вероятно бяха смекчили спомените им и дори бяха породили известна увереност, че гражданството е сложило край на тези неща. Младшите жреци останаха по местата си, неподвижни, мълчаливи. Свещената плачеше открито, без звук.
- Мисля - каза Анаандер Мианаай в дълбоката тишина, която се възцари, след като ехото от изстрелите утихна. - че повече няма да има проблем с танминдите.
Устата и гърлото на лейтенанта Оун трепнаха едва доловимо, сякаш лейтенантата се канеше да каже нещо. Така и не го каза обаче. Вместо това тръгна покрай труповете, като пътьом даде знак на четири от моите сегменти да я последват. Досетих се, че просто не е в състояние да каже каквото и да било. Или се бои, че направи ли усилие, не се знае какво ще излезе от устата й. Разполагах само с визуална информация за състоянието й и това ме объркваше.
- Къде отивате, лейтенанта? - попита лордата на Радч.
С гръб към Мианаай, лейтенанта Оун отвори уста, после я затвори. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.
- С ваше разрешение, смятам да разбера какво блокира комуникациите.
Анаандер Мианаай не отговори и лейтенанта Оун се обърна към най-близкия ми сегмент.
- Къщата на Йен Шиннан - каза сегментът, понеже бе видно, че лейтенанта Оун все още е под силен емоционален стрес. - Ще потърся и младата особа.
Точно преди изгрев открих устройството в къщата на Йен Шиннан. Деактивирах го и моментално се върнах към нормалното си състояние, само един от сегментите ми липсваше. Видях притихналите, все още тъмни улици на Горния и Долния град, видях храма, празен, ако не броим мен и осемдесет и трите оцъклени трупа. Усетих ясно скръбта, объркването и срама на лейтенанта Оун - възобновеният приток на информация ми донесе както облекчение, така и тревога. Пред погледа ми се появиха сигналите от проследяващите устройства на всички в Орс, включително на мъртвите, които лежаха в храма на Иккт, на липсващия ми сегмент, който лежеше със счупени вратни прешлени в една уличка на Горния град, и на племенницата на Йен Таа, която лежеше в калта на дъното на храмовото езеро, близо до северния му бряг.
9.
Стриган излезе от лечебницата, по дрехите й имаше кръв. Момичето и майка му, които от известно време разговаряха на непознат за мен език, млъкнаха и я погледнаха с очакване.
- Направих каквото можах - каза тя без предисловия. - Стабилен е. Ще трябва да го откарате в Терод за регенеративния растеж на крайниците, но аз вече свърших едно-друго по предварителните процедури, така че краката би трябвало да се възстановят без проблем.
- Две седмици - каза нилтата безстрастно. Все едно й се е случвало и преди.
- Неизбежно е - каза Стриган в отговор на нещо, което или не бях чула, или не бях разбрала. - Сигурно някой ще може да ви заеме допълнителна работна ръка.
- Ще се обадя на братовчедите.
- Добре - каза Стриган. - Може да го видите, ако искате, но той спи.
- Кога можем да го преместим? - попита жената.
- Още сега, ако искате - отвърна Стриган. - Колко- то по-скоро, толкова по-добре.
Жената кимна и двете с момичето влязоха мълчаливо в лечебницата.
Малко след това пренесохме ранената в летящата машина на момичето, изчакахме да излетят и се върнахме в къщата. Заварихме Сейварден на импровизираната постеля, седнала с колене до гърдите, обвила краката си с ръце, сякаш се мъчи да ги задържи и това й коства сериозни усилия.
Стриган ме погледна със странно изражение, което не успях да разчета.