Добро дете е.
- Да.
- Ще й излезе добро име покрай това. И хубава история, която да разказва.
Научила бях езика, който би ми бил най-полезен тук, направила бях и необходимото проучване, за да се ориентирам приблизително добре в непознатата обстановка, но не знаех почти нищо за хората, които се занимаваха с отглеждането на бов в тази част на планетата.
- Проявила е смелост и решителност, каквито не се очакват от дете на нейната възраст? - предположих аз.
- Нещо такова. Да. - Стриган отиде при един шкаф и извади чаша и паница. Движеше се бързо и стабилно, но въпреки това останах с впечатлението, че е изтощена. Нещо в начина, по който държеше раменете си може би. - Не подозирах, че проявяваш интерес към деца. Освен да ги убиваш имам предвид.
Отказах да захапя въдицата.
- Тя ми даде да разбера, че не е дете. Въпреки че си носи дъска за тиктик.
Стриган седна на малката маса.
- Играли сте цели два часа.
- Нямаше какво друго да правим.
Стриган се засмя, кратко и горчиво. После кимна към Сейварден, която демонстративно не ни обръщаше внимание. И без това не би ни разбрала, защото не говорехме на радчайски.
- Не ми е жал за него. Просто съм лекар и имам дълг.
- Вече го изтъкна.
- Мисля, че и на теб не ти е жал за него.
- Така е.
- Не си от приказливите, а? - В гласа й се промъкваше гняв. Започваше да губи търпение.
- Зависи.
Стриган поклати леко глава, сякаш не ме е чула добре.
- Виждала съм и по-лошо. Но приятелят ти се нуждае от медицинска помощ.
- Която ти няма да му осигуриш - казах аз. Не беше въпрос.
- Все още се опитвам да проумея теб - каза Стриган. Изглежда, смяташе, че репликата й е свързана с моята, макар аз да не виждах как. - Всъщност чудя се дали да не му дам още нещо, та да е спокоен. - Не отговорих. - Не одобряваш. - Не беше въпрос. - Не ми е жал за него.
- Казваш го непрекъснато.
- Изгубил е кораба си. - Покрай интереса си към гарседдайските артефакти явно бе проучила събитията, довели до унищожаването на Гарседд. - Което е достатъчно неприятно само по себе си. Само дето радчайските кораби не са просто кораби. И екипажа. За нас това се е случило преди хиляда години, но за него... в един момент всичко е наред, а после изведнъж всичко отива по дяволите. Всичко. - Махна с ръка. - Има нужда от медицински грижи.
- Ако не беше избягал от Радч, щеше да ги получи.
Стриган вдигна сивите си вежди и седна на една от пейките.
- Ще ми превеждаш ли? Радчайският ми не е достатъчно добър.
Един второстепенен я натикал в спасителна капсула, после, сякаш само миг по-късно, Сейварден вече зъзнела от студ и се давела, а от носа и устата й се изливали течностите на капсулата. Намирала се в лечебницата на патрулен кораб. Докато разказваше, ясно виждах вълнението й, зле прикрития гняв.
- Някаква раздрънкана миниатюрна „Милост“ със смотана провинциална капитана.
- Лицето ти е безизразно почти до съвършенство - каза ми Стриган. Не на радчайски, така че Сейвар- ден не разбра. - Но виждам температурата и пулса ти. - Както и още няколко неща вероятно, предвид медицинските импланти, които почти със сигурност имаше.
- Корабът е бил с човешки екипаж - обърнах се аз към Сейварден.
Това я стресира допълнително - дали беше гняв, смущение или нещо друго не можах да преценя.
- Не си бях дала сметка за това. Поне в началото. После капитаната ми обясни тактично.
Преведох думите й на Стриган и тя погледна невярващо Сейварден, после вдигна вежди към мен.
- Лесно ли е да се направи такава грешка?
- Не - отвърнах кратко.
- Точно тогава й се наложи да ми каже колко време е минало - продължи Сейварден, сляпа и глуха за всичко извън собствения си разказ.
- И какво е станало след това - предположи Стриган.
Преведох, но Сейварден не ми обърна внимание и продължи, сякаш нито аз, нито лекарата се бяхме обадили:
- Накрая кацнахме на една миниатюрна погранична станция. Сещате се - администратора, която или е изпаднала в немилост, или е нахално нищожество с големи амбиции, досадна инспектора, която го играе тирана на доковете, и малобройна охрана от няколко нещастници, чиято основна задача е да гонят кокошките от местната чайна. Сметнала бях, че капитаната има ужасен акцент, но и на станцията не разбирах какво говорят. ИИ-то на станцията направи опит да ми превежда, но имплантите ми не работеха. Древни били. Можех да говоря с ИИ-то само през стенните конзоли.
Ситуация, при която нормалният разговор ставаше почти невъзможен. - А дори с превод нещата, които казваха, нямаха никакъв смисъл. Дадоха ми квартира, стая с кушетка, килер направо, толкова малка, че главата ми опираше в тавана. Да, знаеха коя съм, но не и какво е финансовото ми състояние, а щяха да минат седмици, докато данните пристигнат. Или повече. Дотогава трябваше да се задоволя с храната и подслона, които са гарантирани на всяка радчаи. Освен, разбира се, ако не положех отново тестовете за пригодност, за да получа ново назначение. Защото нямаха данни за резултатите от предишните ми тестове, а дори да ги имаха, нямало да свършат работа, защото били много стари. Много стари - повтори горчиво тя.