Не се говори така, граждана - казах аз.
За миг - ми се стори, че Сейварден ще избухне. А после, изглежда, си спомни какво може да се случи, ако даде воля на лошото си настроение.
- Майната... - отпусна се тежко на една пейка - ти.
- Защо не го остави където си го намерила? - попита Стриган.
- Де да знаех. - Още една загадка, над която Стриган да си блъска главата. Без мое участие този път. Самата аз не знаех отговора. Нямах представа защо бях проявила интерес към замръзващата в снега Сейварден, нито защо я бях взела със себе си, не знаех защо ми пука дали ще се качи на нечий плъзгач и ще избяга, или ще тръгне пеша в зеленясалия от мъх сняг и ще измръзне до смърт.
- А защо си му толкова ядосана?
Това го знаех. И в интерес на истината, гневът ми към Сейварден не беше изцяло оправдан, нито причините за този гняв - изцяло валидни. Ала фактите оставаха - те, както и гневът ми.
- Защо искаш да убиеш Анаандер Мианаай?
Като чу познатото име, Сейварден завъртя леко глава.
- Лично е.
- Лично. - Отговорът ми явно бе изненадал Стриган, поне ако се съдеше по тона й.
- Да.
- Ти вече не си личност. Сама го намекна или така поне излиза от думите ти. Ти си оборудване. Придатък към изкуствения интелект на кораб. - Замълчах, оставих я да помисли върху собствените си думи. - Има ли кораб, който си е изгубил ума? В последно време имам предвид?
Обезумелите радчайски кораби бяха любима тема па мелодрамите из цялата позната вселена - и в радчайския космос, и извън него. Макар че радчайските забавни програми, засягащи този проблем, бяха предимно с исторически сюжет. Когато Анаандер Мианаай беше поела контрола върху сърцевината на радчайския космос, немалко кораби се бяха самоунищожили след смъртта или пленяването на своите капитани. Имаше слухове, че други кораби все още се лутат из космоса, след цели три хиляди години, почти обезумели, отчаяни.
- Не знам за такова нещо.
Предполагах, че Стриган следи новините от Радч. Те, в крайна сметка, засягаха собствената й безопасност, предвид тайната, която криеше, и неизбежните последствия, които биха я застигнали, ако Анаандер Мианаай научеше някак за това. Не беше изключено да разполага с достатъчно информация, за да се сети коя съм. Но след половин минута Стриган махна разочаровано с ръка.
- Няма да ми кажеш, нали?
Усмихнах се спокойно и любезно.
- И да ти разваля удоволствието?
Тя се засмя. Изглежда, отговорът ми я беше развеселил искрено. Което аз сметнах за обнадеждаващ сигнал.
- Е, кога ще си тръгнете?
- Когато ми дадеш оръжието.
- Не знам за какво говориш.
Лъжеше. Несъмнено лъжеше.
- Апартаментът ти на станция Драс Анниа. Непокътнат е. Точно както си го оставила. Така поне ми се стори на мен.
Стриган изведнъж се напрегна. Всичките й движения се забавиха-съвсем мъничко: примигванията, дишането. Жестът, с който бръсна някаква прашинка от ръкава си.
- Да, така е. Наистина.
- Охарчих се да вляза.
- Откъде всъщност има толкова пари един трупен войник като теб? - попита Стриган, все още напрегната и все така решена да скрие напрежението си. Но тласкана от непреодолимо любопитство. Както винаги.
- Трудово възнаграждение - казах.
- Доста добре платена трябва да е тази твоя работа.
- И опасна. - Рискувала бях живота си, за да се сдобия с парите.
- Иконата?
- Има нещо общо, да. - Но не исках да говоря по този въпрос. - Какво трябва да направя, за да те убедя? Повече пари ли искаш? - Имах още пари, на друго място, но би било глупаво да го призная.
- Какво си видяла в апартамента ми? - попита Стриган едновременно с любопитство и гняв.
- Пъзел. С липсващи парченца. - Бях анализирала видяното и бях стигнала до логичен извод за съществуването и естеството на тези липсващи парченца. Трябваше да е правилен изводът ми, иначе нямаше да съм тук, нито Арилесперас Стриган щеше да е тук.
Стриган се засмя отново.
- Бива те. Но сега ме чуй. - Наведе се напред с ръце на бедрата. - Не можеш да убиеш Анаандер Мианаай. Много би ми се искало да е иначе, да е възможно, но не е. Дори със... дори да имах онова, което си мислиш, че имам, пак не би могла да го направиш. Сама ми каза, че двайсет и пет от онези пистолети са се оказали недостатъчни...
- Двайсет и четири - поправих я аз.
Тя махна с ръка и продължи:
- Са били недостатъчни да спасят гарседд от радчайското нашествие. Защо си мислиш, че един би променил нещо?
Знаеше, че не е така, иначе нямаше да избяга. И нямаше да накара местните главорези да ми видят сметката, преди да съм стигнала до нея.