- И защо изобщо си се вманиачила на тази тема? Всички извън Радч мразят Анаандер Мианаай. Ако по някакво чудо той умре, празненствата ще траят сто години. Но това няма да се случи. Със сигурност не и заради един идиотски опит. Сигурна съм, че знаеш това. Вероятно го знаеш много по-добре от мен.
- Така е.
- Тогава защо?
Информацията е сила. Информацията е сигурност. Плановете, изградени върху непълна информация, имат сериозен недостатък, защото зависят от шанса, от това накъде ще се обърне монетата. Знаела бях - когато за пръв път си дадох сметка, че трябва да открия Стриган и да взема пистолета от нея, - че този момент ще е такъв. Ако отговорех на въпроса й, ако отговорех, без да крия нищо, защото тя не би приела половинчат отговор, щях да й дам нещо, което да използва срещу мен, оръжие. Тръгнеше ли срещу мен, беше твърде вероятно и самата тя да пострада, но знаех, че подобен риск няма да я спре.
- Понякога - започнах, после се поправих, - често всъщност, когато чуят това-онова за радчайската религия, хората задават въпроса: добре де, щом всичко се случва по волята на Амаат, щом всичко е предварително предопределено на божествено ниво, какъв е смисълът изобщо да правиш нещо?
- Добър въпрос.
- Всъщност не.
- Така ли? И какъв е смисълът?
- Аз съм такава, каквато ме е създал Анаандер Ми- анаай - отвърнах. - Анаандер Мианаай е такъв, какъв- то е бил създаден. И двамата ще направим онова, за което сме създадени. Нещата, които ни предстои да направим.
- Дълбоко се съмнявам, че Анаандер Мианаай те е създал способна да го убиеш.
Каквото и да отговорех, щях да разкрия повече, от- колкото бях готова да разкрия на този етап.
- Аз пък - продължи Стриган след секунда и половина мълчание - съм създадена да задавам въпроси. Такава е волята божия. - Махна с лявата си ръка, сякаш да каже „проблемът не е мой“.
- Признаваш, че пистолетът е у теб.
- Нищо не признавам.
Не ми оставаше друго освен слепия шанс, стъпка в непрогледен мрак, ези или тура, които да решат ще оцелея ли. Единственият друг ход беше да се откажа, а как бих могла да се откажа сега? След толкова време и толкова усилия? И преди бях поемала подобни рискове, че и по-големи, а все пак бях стигнала дотук.
Пистолетът трябваше да е у нея. Трябваше. Но как да я накарам да ми го даде? Какво би я накарало да отстъпи?
- Кажи ми - рече Стриган, като ме гледаше напрегнато. Без съмнение долавяше колебанията и стреса ми през медицинските си импланти, промените в кръвното ми налягане, температурата и дишането. - Кажи ми защо.
Затворих очи и отново ми се зави свят - не виждах нищо. Помнех времето, когато виждах през много очи. Липсата им продължаваше да ме хвърля в паника. Отворих ги, поех си дъх и й казах.
10.
Смятала бях, че никоя няма да дойде в домашния ни храм на сутринта (съвсем разбираемо), че всички ще си останат по къщите, но едно невръстно цветар- че, събудило се преди възрастните в дома си, дотича с букет розови цветчета и наби спирачки пред къщата, видяло Анаандер Мианаай, коленичила пред нашата малка икона на Амаат.
Лейтенанта Оун се обличаше на горния етаж.
- Днес не мога да отслужа - каза ми тя със спокоен глас, който бе в силно противоречие с емоциите й. Беше рано, но топло, и тя се потеше.
- Но вие не докоснахте нито едно от телата - казах, докато нагласявах яката на китела й. Изтъкнала бях обикновен факт, но миг по-късно съобразих, че не е трябвало да го правя.
Четири от сегментите ми, два при северния бряг на храмовото езеро и два потънали до кръста в топлауа вода и кал, извадиха племенницата на Йен Таа и занесоха трупа в къщата на медиката.
На приземния етаж на нашата къща казах няколко утешителни думи на уплашеното цветарче. Детето, което носеше водата за службата, още не се бе появило, сигурно изобщо нямаше да дойде, а аз нямах право да го заместя.
- Ще трябва поне да донесете водата, лейтенанта - казах на лейтенанта Оун на горния етаж. - Цветарчето е тук, но водоносчето го няма.
Лейтенанта Оун не каза нищо, докато й бършех лицето.
- Добре - отстъпи накрая, слезе долу, напълни с вода купата и я занесе на цветарчето, което още стоеше до мен с уплашени очи и стискаше букетчето розови цветчета. Лейтенанта Оун му подаде купата, то остави цветята и си изплакна ръцете. Но преди отново да е взело цветята, Анаандер Мианаай се обърна и го погледна. Детето се стресна, направи крачка назад и се вкопчи в ръката ми. Аз бях с ръкавици, детето - не.
- Ще трябва пак да си измиеш ръцете - прошепнах, побутнах го лекичко и то топна ръцете си в купата, после взе цветята и изпълни своята част от сутрешния ритуал правилно, макар да трепереше. Никоя друга не дойде, което не ме изненада.