Медиката каза - говореше на себе си, а не на мен, нищо че стоях на три метра от нея:
- Гърлото е прерязано, освен това са я отровили. - После добави с отвращение: - Дете от собствената й къща. Тези хора не са цивилизовани.
Малката ни помагачка си тръгна, стиснала в ръка дар от лордата на Радч - игла с формата на четирилистно цвете, всяко листенце представляваше камея с изображение на една от четирите Еманации. Подобен дар се считаше за особено ценен, поне от радчаите, защото бе знак, че си служила в храма със самата Анаандер Мианаай. Но това дете нямаше да го носи гордо на ревера си, а щеше да го прибере в някоя кутия и да забрави за него. Когато цветарчето се скри от поглед (от погледа на лейтенанта Оун и лордата на Радч, не от моя), Анаандер Мианаай се обърна към лейтенанта Оун и каза:
- Това не са ли бурени?
Вълна на смущение заля лейтенанта Оун и бързо се примеси с разочарование и силен гняв, какъвто не бях долавяла у нея преди.
- Не и за децата, милорда. - Не успя да прикрие докрай чувствата си.
Изражението на Анаандер Мианаай не се промени.
- Тази икона и личбите. Ако не греша, те са ваша лична собственост. Къде са храмовите?
- Моля да ми простите, милорда - каза лейтенанта Оун, макар вече да знаех, че изобщо не моли за прошка, факт, който лъсна и в тона й. - Използвах бюджета за закупуването им да увелича даровете, които нашите малки помагачи традиционно получават в края на службата си в храма. - Използвала бе и собствени пари за тази цел, но не го спомена.
- Връщам ви на „Правдата на Торен“ - каза лордата на Радч. - Заместницата ви ще пристигне тук утре.
Срам. Нов прилив на гняв. И отчаяние.
- Да, милорда.
Нямаше много багаж за приготвяне. Приключих с това за по-малко от час, а през останалото време разнасях даровете на нашите храмови помагачки, които си бяха останали по къщите. Учебните часове бяха отменени, улиците пустееха.
- Лейтенанта Оун не знае - обясних на всяко дете - дали новата лейтенанта ще ви задържи, или ще избере нови деца, нито дали ще ви раздаде даровете, без да сте служили цяла година. Въпреки това трябва да дойдете в къщата още първата сутрин, след като тя пристигне.
Възрастните във всяка къща, където отивах, ме гледаха мълчаливо, никъде не ме поканиха да вляза. Оставях даровете - не обичайния чифт ръкавици, които не значеха много тук, все още, а поли в ярки цветове и весели десени, плюс малки кутийки с тамариндови бонбони. Традицията повеляваше да се даряват пресни плодове, но нямаше време да ги доставя. Оставях малките пакети на улицата, пред къщите. Никоя не пристъпи да ги вземе, никоя не ми каза и една дума.
Свещената прекара няколко часа зад паравани в жилищната сграда на храма, после се появи - изглеждаше изтощена, като човек, който не е мигнал цяла нощ, - и отиде в храма да говори с младшите жреци. Труповете бяха изнесени. Предложила бях да изчистя кръвта, без да знам дали това е приемливо, или не, но жреците бяха отказали помощта ми.
- Някои от нас - каза ми свещената, вперила поглед в пода, където бяха лежали мъртвите, - бяхме забравили какво представлявате. Сега си спомнихме.
- Не мисля, че вие сте били сред забравилите, свещена - отвърнах аз.
- Да. - Помълча две секунди. - Ще дойде ли лейте- нантата да се видим, преди да си тръгне?
- Едва ли, свещена - казах аз. В същия онзи миг се опитвах да приспя лейтенанта Оун. Тя имаше спешна нужда да поспи, но сънят не идваше.
- Май ще е по-добре да не идва - каза горчиво върховната жреца. Погледна ме в очите. - Знам, че нямам право да й се сърдя. Как иначе би могла да постъпи? На мен ми е лесно да кажа, че е могла да постъпи и другояче.
- Така е, свещена, можеше - съгласих се.
- Какво казвате вие, радчаите? - Аз не бях радчаи, но не я поправих и тя продължи: - Правда, приличие, полза. Всяко действие следва да бъде справедливо, да съблюдава приличието и да носи полза.
- Да, свещена.
- Стореното вчера справедливо ли беше? - Гласът й трепна, само за миг, но аз се досетих, че е на ръба на сълзите. - Прилично ли беше?
- Не знам, свещена.
- И още по-важно, кому донесе полза?
- Никому, свещена, доколкото мога да преценя.
- Никому? Наистина? Стига, Едно Еск, не си играй с мен. - Разочарованието, е което Йен Шиннан бе погледнала Анаандер Мианаай миг преди да я застрелям, явно бе забелязано от всички в храма.
И въпреки това не виждах какво би могла да спечели лордата на Радч от смъртта на танминдите.
- Те щяха да ви убият, свещена - казах. - Вас и другите беззащитни хора. Лейтенанта Оун направи всичко възможно да предотврати кръвопролитието. Не е нейна вината, че не успя.