„Ако ще правиш нещо откачено, поне изчакай момент, когато постъпката ти ще има значение“, беше казала лейтенанта Скааиат и аз бях съгласна с нея. Все още съм съгласна.
Проблемът е в това да разбереш кога откачената ти постъпка би имала значение. Не говоря само за дребните действия, които, натрупвайки се - за дълъг, период или поради своята многобройност, - променят курса на събитията по начин, който е твърде хаотичен или недоловим, за да бъде проследен. Едничката дума, която променя съдбата ни и съдбата на онези, които са свързани с нас, е любима тема на развлекателните програми и поучителните истории, но ако всяка от нас обмисля в дълбочина всички възможни последици от всичките си възможни варианти на действие, никоя не би помръднала и на милиметър, не би посмяла да диша дори от страх до какво ще доведе това.
Не, имам предвид връзката между действия и последствия, разгледана в един по-голям и по-очевиден мащаб. Като при Анаандер Мианаай, която решаваше с действията си съдбата на цели народи. Или като при самата мен - моите действия биха могли да означават живот или смърт за хиляди. Или за осемдесет и три танминди, обкръжени и уплашени в храма на Иккт. Питам се - както несъмнено се е питала и лейтенанта Оун - какви щяха да са последствията, ако беше отказала да изпълни заповедта. Най-очевидното последствие би била незабавната й смърт. А после, секунди след това, онези осемдесет и три танминди също щяха да умрат, защото аз щях да ги разстрелям, изпълнявайки пряката заповед на Анаандер Мианаай.
Тоест не би имало никаква разлика, ако не броим смъртта на лейтенанта Оун. Личбите бяха хвърлени и траекториите им лежаха прави, без отклонения, повече от ясни.
Но нито лейтенанта Оун, нито лордата на Радч знаеха в онзи миг, че ако само един диск се беше отклонил с милиметър, цялата подредба можеше да е различна. Понякога при хвърлянето на жребия някой диск изхвърча или се търкулва на неочаквано място и така общата картинка остава непълна. Ако лейтенанта Оун беше решила друго, онзи мой самотен сегмент, отрязан от цялото, дезориентиран и ужасен от мисълта, че може би ще се наложи да застреля лейтенанта Оун, като нищо би могъл да насочи пушката си към Мианаай. Какво щеше да стане тогава?
В крайна сметка подобно действие само би отложило смъртта на лейтенанта Оун и би гарантирало моето унищожение - в битността ми на Едно Еск. Което, понеже не бях индивид в общоприетия смисъл на думата, не ме тревожеше особено.
Но смъртта на онези осемдесет и три танминди щеше да се отложи. Лейтенанта Скааиат щеше да арестува лейтенанта Оун - сигурна съм, че нямаше да я застреля на място, макар че би имала пълното право да го направи, - но нямаше да убие танминдите, защото Мианаай нямаше да е там, за да даде изрична заповед за това. И Йен Шиннан би имала времето и възможността да каже онова, което лордата на Радч й бе попречила да каже. Това би ли променило нещата?
Може би. Или пък не. Има твърде много неизвестни. Твърде много уж предсказуеми участници в драмата, които всъщност балансираха на ръба на пропаст или чиито траектории можеха лесно да се променят.
„Ако ще правиш нещо откачено, поне изчакай момент, когато постъпката ти ще има значение". Но освен ако не притежаваш божествен промисъл, как да различиш този момент? Можеш да пресметнеш с най- голямото възможно приближение, но само толкова. Можеш единствено да хвърлиш дисковете и после да гадаеш значението на подредбата им.
11.
Обяснението защо ми трябва пистолетът и защо искам да убия Анаандер Мианаай отне доста време. Отговорът не беше прост, или по-точно простият отговор само би предизвикал още въпроси от страна на Стриган, затова дори не направих опит да тръгна по този път, а започнах цялата история от самото начало и оставих на Стриган да анализира по-дългия и по- сложен отговор и така сама да стигне до простичкия. Приключих след полунощ. Сейварден спеше дълбоко, а Стриган бе видимо изтощена.
Три минути никоя не прекъсна мълчанието, само дишането на Сейварден се ускори - или щеше скоро да се събуди, или сънуваше нещо.
- Е, вече знам коя си - каза накрая Стриган с умора в гласа. - Или за коя се мислиш. - Нямаше смисъл да отговарям. Бях й казала достатъчно, но тя пак щеше да повярва само на онова, на което сама реши да повярва. - Не те ли притеснява - продължи Стриган, - никога ли не те е притеснявало, че сте роби?
- Кои?
- Корабите. Бойните кораби. Толкова могъщи. Въоръжени. Офицерите на борда ви изцяло зависят от вас. Какво ви спира да не ги избиете до крак и да се обявите за свободни? Така и не успях да проумея как радчаите държат корабите си в робство.