- Ако се замислиш - казах аз, - ще разбереш, че вече знаеш отговора на този въпрос.
Тя замълча отново, мислеше. Аз седях и не помръдвах. Чаках да видя резултатите от хвърлянето си.
- Била си при Гарседд - каза след малко тя.
- Да.
- Познаваше ли Сейварден? Лично тоест?
- Да.
- Ти... участва ли?
- В унищожението на гарседдаите? - Тя кимна утвърдително. - Да. Всички, които бяха там, участваха.
Тя се намръщи отвратено.
- Никой не е отказал да изпълни заповедта.
- Това не съм го казала. - Всъщност собствената ми капитана отказа и умря. Заместницата й имаше пристъпи на гузна съвест - не можеш да скриеш такива неща от своя кораб, - но ги премълча и изпълни заповедите. - Лесно е да се каже, че е ако си била там, си щяла да откажеш, че по-скоро би умряла, отколкото да участваш в клането, но когато е истинско, когато дойде мигът да избереш, нещата изглеждат по различен начин.
Тя присви очи, в несъгласие вероятно, но в думите ми нямаше лъжа, а само истината. После изражението й се промени - реших, че се е сетила за малката си колекция от артефакти, останала в апартамента й на станция Драс Анниа.
- Говориш ли езика?
- Два от тях. - На Гарседд бяха говорили над десет езика.
- Знаеш и песните им, разбира се. - В гласа й се прокрадна подигравка.
- Не успях да науча толкова, колкото би ми се искало.
- И ако имаше правото да избираш, би ли отказала?
- Въпросът е лишен от смисъл. Не ми бе дадена възможност да избирам.
- Ще прощаваш - каза тя, ядосана от отговора ми. - Винаги си имала възможност за избор.
- Гарседд беше повратна точка. - Това не беше пряк отговор на обвинението й, но не се сещах за пряк отговор, който тя би разбрала. - За пръв път толкова много офицери се върнаха от анексиране, без да са докрай уверени, че са постъпили правилно. Още ли вярваш, че Мианаай контролира радчаите чрез промиване на мозъци и заплахи за екзекуция? Има го и това, признавам, но повечето радчаи, също като хората на повечето места, където съм ходила, правят каквото се очаква от тях, защото вярват, че това е правилният начин. Никой не обича да убива хора.
Стриган изсумтя с насмешка.
- Никой?
- Добре де, повечето - отстъпих аз. - Малкото, които обичат да убиват хора, не са достатъчни да напълнят радчайските бойни кораби. Но в крайна сметка, след кръвта и скръбта, всички онези тънещи в невежество нещастни души стават доволни граждани. Ако ги попиташ, лично ще ти го кажат! Ще ти кажат, че са благодарни, задето Анаандер Мианаай им е донесъл цивилизацията.
- А родителите им биха ли се съгласили с тях? Бабите и дядовците им?
Направих жест, нещо средно между „не е мой проблем“ и „няма връзка с дискусията“.
- Ти се изненада, че се отнасям добре с едно дете. А не би трябвало да се изненадваш. Какво, според теб радчаите нямат деца или имат, но не ги обичат? Смяташ, че се държат с децата по-различно от другите хора?
- Колко добродетелно!
- Добродетелта не е нещо самостоятелно и просто. - Доброто има нужда от зло и двете страни на тази монета не винаги са ясно белязани. - Добродетелите могат да бъдат променяни така, че да обслужват целите ти. Въпреки това съществуват и влияят на действията ни. На избора, който правим.
- Като те слушам, се сещам с умиление за пиянските философски дискусии от младостта си - изсумтя Стриган. - Но тук не говорим за абстрактни понятия, а за живот и смърт.
Шансовете да получа онова, за което бях дошла, ми се изплъзваха.
- На Гарседд радчайските сили за пръв път посяха смърт в невиждан мащаб, без операцията да е последвана от обичайното обновление. Елиминиран бе всякакъв шанс от действията им да произтече нещо добро. Това се отрази на всички, които бяха там.
- Дори на корабите?
- На всички. - Чаках следващия въпрос или сардо- ничното „не ми е жал за теб“, но Стриган само мълчеше и ме гледаше. - Първите опити за дипломатически контакт с пресгер започнаха малко след това. Пак тогава - почти съм убедена в това - набра инерция идеята второстепенните да бъдат заменени с човешки воини. - Не можех да бъда убедена докрай, защото голямата част от предварителната работа трябва да е била свършена на четири очи, зад кулисите.
- Защо им е било на пресгер да се забъркват с Гарседд? - попита Стриган.
Със сигурност очакваше да реагирам на въпроса й, въпрос, който бе почти равносилен на признание, че пистолетът е у нея. Очевидно знаеше, че подтекстът му няма да ми убегне. Не би задала такъв въпрос, ако не бе виждала оръжието, ако не го бе разглеждала. Тези оръжия бяха дошли от пресгер, гарседдаите си бяха имали вземане-даване с тях, без значение кой е направил първата крачка. Това поне бяхме разбрали от пленените делегати. Постарах се лицето ми да не трепне.