Нещо се промени едва доловимо в изражението й, затвори се.
- Ммм... Трябва да се раздвижа. Ще поизляза навън.
Нещо определено се бе променило, но не знаех какво. нито защо.
- Посред нощ е - казах. - И е много студено. Облечи си дебелото яке, сложи си ръкавици и не се отдалечавай.
Тя кимна и което бе още по-изумително, си облече якето и си сложи ръкавиците, преди да излезе през двете врати на входния шлюз, без да каже и една остра дума, без негодуващ поглед дори.
Какво ли ми пукаше? Или щеше да се отдалечи и да замръзне до смърт, или не. Нагласих собствените си одеяла и легнах да спя, без да изчакам ще се прибере ли Сейварден жива и здрава, или не.
Когато се събудих, Сейварден спеше на постелята си. Не беше хвърлила якето си на пода, а го бе закачила при другите на кука близо до входа. Станах, отидох при шкафа и установих, че е попълнила хранителните запаси - донесла бе още хляб, а на масата имаше паница с буца бавно топящо се мляко и още една с парче сланина от бов.
Вратата към спалнята на Стриган се отвори и аз се обърнах.
- Иска нещо - каза ми тихо тя. Сейварден не помръдна. - Разиграва театър. На твое място бих си отваряла очите на четири.
- Знам. - Накиснах парче хляб в паница вода и го оставих да омекне. - Но се чудя какво я е прихванало. - Стриган се подсмихна. - Добре де, него - поправих се.
- Може да е заради парите, които носиш - каза Стриган. - С тях може да се купи много кеф.
- Ако е така, значи няма проблем. Парите са за теб, всичките. - Освен необходимата сума за пътните ми разноски и нещо настрана за спешни случаи. Което, предвид ситуацията, вероятно включваше и билета на Сейварден.
- Какво правите с наркоманите в Радч?
- Нямаме наркомани. - Тя вдигна едната си вежда, после и другата. Определено не ми вярваше. - Поне на станциите - уточних. - Няма как да станеш наркоман, когато ИИ-то на станцията те наблюдава постоянно. На планетите е различно, те са твърде големи за постоянно наблюдение. Но дори и там, стигнеш ли до етап, при който забранените вещества се отразяват на функционирането ти, минаваш през превъзпитание и обикновено те отпращат другаде.
- За да не притесняваш останалите с отклонението си.
- За да започнеш на чисто. Ново място, ново назначение. - А ако си пристигнала от много далеч и си заела позиция, която не изисква специални умения, всички знаят защо са я дали точно на теб, но никоя не е толкова нетактична, че да го спомене в твое присъствие. - Притеснява те, че радчаите нямат свободата да разрушат собствения си живот или живота на други граждани?
- Не бих се изразила точно така.
- Естествено.
Тя се облегна на касата на вратата и скръсти ръце.
- За човек, който иска услуга, при това неимоверно голяма и опасна услуга, си изненадващо рязка.
Направих жест в смисъл „така стоят нещата".
- Но пък той постоянно те ядосва - добави тя и кимна към Сейварден. - Съвсем разбираемо, между другото.
Прииска ми се да кажа: „Страшно се радвам, че одобряваш“, но се сдържах. Така де, исках от нея наистина неимоверно голяма и опасна услуга.
- Всички пари в кутията - казах вместо това. - Достатъчно да си купиш земя, апартамент на станция, а защо не и цяла станция.
- Много малка станция. - Устните й помръднаха в усмивка.
- И пистолетът няма да е у теб. Достатъчно опасно е дори само да си го виждала, но да го държиш у себе си е много по-зле.
- А ти - изтъкна тя, като изправи гръб и отпусна ръце покрай тялото си. В гласа й вече не се долавяше усмивка. - Ти ще се изтъпаниш с него пред Анаандер Мианаай. И Анаандер Мианаай лесно ще го проследи обратно до мен.
- Такава опасност съществува - съгласих се. Ясно ми беше, че попадна ли под контрола й, Мианаай лесно ще изтръгне от мен нужната й информация, без значение какво искам да разкрия или да скрия. - Но ти си поела такъв риск от самото начало и рискът ще е с теб до живот. без значение дали ще ми дадеш оръжието, или не.
Стриган въздъхна.
- Вярно е. За съжаление. А и откровено казано, много ми се иска да си ида у дома.
От глупаво по-глупаво. Но не беше моя грижа, моята грижа беше да взема оръжието. Не казах нищо. Стриган - също. Вместо това си облече якето, сложи си ръкавици и излезе навън, а аз седнах да закуся, като полагах усилия да не мисля къде е отишла и имам ли основания да се надявам.
Върна се след петнайсет минути с черна кутия, широка и плоска. Остави я на масата. Кутията изглеждаше плътна, но Стриган махна един дебел пласт черно, под който, оказа се, също имаше черно.
Стриган застана с капака в ръце, чакаше и ме наблюдаваше. Посегнах и докоснах леко с пръст едно място в черното. От мястото на допира се разля кафяво и прие формата на пистолет, пистолет с цвят досущ като моята кожа. Вдигнах пръст и черното се разля отново. Пресегнах се. вдигнах още един черен пласт и под него кутията най-сетне започна да прилича на кутия с разни неща в нея, пък макар и кутия, която засмукваше светлината по начин, от който кожата ти настръхва. Кутия с пълнители.