Стриган посегна и докосна горната повърхност на черния слой, който държах. Сиво се разля от пръстите й и оформи дебела ивица, нещо като ремък, навит до оръжието.
- Чудех се какво е това. Ти знаеш ли?
- Това е броня. - Човешките войски - и офицерите, и воините - използваха портативни устройства за генериране на броня, а не от онези, които се имплантират в тялото. Но преди хиляда години всички носеха импланти.
- Алармите не я засичат, не се вижда и на най-добрия скенер. - Ето това исках. Да стъпя на коя да е радчайска станция въоръжена, без системите за сигурност да се разпищят. Да се изправя въоръжена пред Анаандер Мианаай, без никоя да подозира за това. По- вечето Анаандери не носеха броня, така че бронебойната способност на пистолета беше само допълнителна екстра.
- Как го прави това? - попита Стриган. - Как успява да се скрие толкова съвършено?
- Не знам. - Върнах пласта, който държах, на мястото му, после сложих и капака.
- Колко ще можеш да убиеш? От всичките тела?
Вдигнах глава да я погледна, като откъснах поглед от оръжието, по чиито следи вървях от двайсет години без особена надежда да го открия и което сега лежеше пред мен, истинско, реално. На една ръка разстояние. Исках да отвърна: „Възможно най-много, преди да ме убият“. Ала логиката диктуваше, че ще успея да се срещна само с едно - с едно-единствено тяло от хилядите. Но пък само допреди десетина минути логиката диктуваше, че нямам никакъв шанс да се сдобия с това оръжие.
Зависи - отвърнах.
- Ако ще се жертваш заради един отчаян и безнадежден акт на предизвикателство, поне гледай да го планираш добре.
Кимнах в знак на съгласие и казах:
- Мисля да поискам аудиенция.
- И ще ти разрешат ли?
- Вероятно. Всеки гражданин има право да поиска лична среща с Анаандер Мианаай и почти винаги я получава. Само че аз няма да отида там като гражданин, а...
- Ха! И как се надяваш точно ти да минеш за не- радчаи?
- Ще се появя на доковете на някоя провинциална палата без ръкавици или с неподходящи ръкавици, ще заявя чуждия си произход и ще говоря с акцент. Това ще е достатъчно.
Тя примигна, после смръщи вежди.
- Да бе.
- Така е, уверявам те. Шансовете ми да получа аудиенция като не-гражданин ще зависят от това какви причини изтъкна в молбата си. - Тази част още не я бях обмислила в детайли. Зависеше какво ще заваря там, на място. - Някои неща не могат да се планират предварително.
- А какво ще правиш със?... - Стриган махна към спящата Сейварден.
Избягвала бях този въпрос. Избягвах го от мига, в който я намерих, за всичко, свързано със Сейварден, мислех краткосрочно, стъпка по стъпка.
- Ако искаш съвет, дръж го под око. На пръв поглед изглежда, че е готов да зареже наркотика завинаги, но лично аз не вярвам.
- Защо?
- Защото още не ме е помолил за помощ.
Беше мой ред да вдигна скептично вежда.
- А ако те помоли, ще му помогнеш ли?
- Да, но възможностите ми са ограничени. За да има лечението дългосрочен ефект, той трябва да се справи с проблемите, които са го тласнали към дрогата. А не виждам признаци в тази посока. - Съгласна бях с това, но не казах нищо.
- Можел е да потърси помощ по всяко време - продължи Стриган. - Скита се от колко... пет години? - Вероятно от повече, но и това не казах на глас. - Всеки лекар би могъл да му помогне, ако беше потърсил помощ. Но преди да потърси помощ, трябва да признае пред себе си, че има проблем, нали така? А не мисля, че е готов да го направи.
- За нея... него би било най-добре, ако се върне в Радч. - Радчайските медици можеха да се справят с всичките й проблеми. При това без да се питат поискала ли е Сейварден помощта им, или не.
- Той няма да се върне в Радч, докато не признае, че има проблем.
Направих жест в смисъл „това не ме засяга“.
- Да върви където ще.
- Стига де. Ти се грижиш за него, храниш го и без съмнение ще му платиш билета за кораба, на който се качиш. Той ще остане е теб, докато това му е изгодно, докато му осигуряваш храна и подслон. И ще открадне всичко, с което би могъл да си купи поредната доза кеф.
Сейварден не беше нито толкова силна като преди, нито толкова съобразителна.
- Смяташ, че ще е лесно да си намери кеф?