- Чашата ми все още е празна - каза лейтенанта Исааиа. Другите офицери около масата мълчаха напрегнато. - Тишината е добре дошла, но дано не върви ръка за ръка с понижена ефективност.
Лейтенанта Оун сдъвка хапката, преглътна и отпи от чая си.
- Моля?
- Едно Еск вече не блее постоянно. Вярвам, че заслугата е твоя - обясни лейтенанта Исааиа. - Но... - И вдигна празната си чаша.
Вече стоях зад нея с чайника и наливах в чашата й.
Лейтенанта Оун вдигна ръка в жест, който да изтъкне несъстоятелността на забележката.
- Нямам нищо общо с мълчанието на Едно Еск. - Погледна към сегмента с чайника и свъси чело. - Поне не съзнателно. Хайде, попей ни, ако искаш, Едно Еск.
Десетина лейтенанти изпъшкаха. Лейтенанта Исааиа се усмихна фалшиво.
Лейтенанта Дариет вдигна поглед от чинията си.
- На мен песните ми харесват. Едно Еск пее хубаво, а и това ни е нещо като запазена марка.
- Повод за срам по-скоро - каза лейтенантата, която беше близка с лейтенанта Исааиа.
- Не мисля, че е повод за срам - каза лейтенанта Оун, рязко.
- Не, разбира се - каза лейтенанта Исааиа. Не стана ясно какво точно има предвид, но в тона й определено личеше злонамереност.- Е, защо си толкова мълчалив, Едно?
- Бях зает, лейтенанта - отговорих. - И не исках да досаждам на лейтенанта Оун.
- Пеенето ти не ми досажда, Едно - каза лейтенанта Оун. - Съжалявам, ако съм те оставила с грешно впечатление. Пей, ако искаш, моля.
Лейтенанта Исааиа вдигна вежди.
- Извинение? И „моля“? Това вече е прекалено.
- Любезността - каза лейтенанта Дариет с нехарактерна проповедническа нотка в гласа - винаги е проява на приличие и винаги носи полза.
Лейтенанта Исааиа се подсмихна.
- Благодаря, майко.
Лейтенанта Оун не каза нищо.
Четири и половина часа след закуската совалката с четирите лейтенанти от Бо-2, които се прибираха от отпуск, се скачи с кораба.
Пили бяха три дни, до последния възможен момент преди да напуснат станция Шис’урна. Първата залитна през шлюза, стиснала очи, и прошепна:
- Медика.
- Очакват ви - казах с устата на сегмента от Едно Бо, който бях пратила там. - Да ви помогна ли да се качите в асансьора?
Лейтенантата махна вяло с ръка да отхвърли предложението ми и тръгна бавно по коридора, като се опираше с рамо на стената за равновесие.
Качих се в совалката и се оттласнах с крака, преминала границата на изкуствено генерираната корабна гравитация - совалката беше твърде малка за собствено гравитационно поле. Две от офицерите, също пияни, се опитваха да събудят третата, която беше припаднала в креслото си. ГТилотата - най- младшата сред офицерите от Бо-2 - седеше като на тръни пред контролните уреди. Отначало реших, че притеснението й се дължи на вонята от разлян арак и повръщано - за щастие, лейтенантите, изглежда, се бяха полели с арак още на станцията, а не го бяха разлели в совалката; колкото до повръщаното, по- голямата част се беше озовала там, където трябва, а не по пода и креслата - но после погледнах (Едно Бо погледна) към кърмата и видях три Анаандер Ми- анаай да седят мълчаливо на последния ред кресла. Не знаех нищо за това. Явно се бе качила на совалката без много шум и бе предупредила пилотата да не ме уведомява. Колкото до останалите, те едва ли изобщо я бяха забелязали. Еетих се как ме беше попитала, на планетата, кога за последно е идвала на борда ми. И за моята необяснима и инстинктивна лъжа. Истината бе, че последното й посещение твърде много приличаше на сегашното.
- Милорда - казах, когато всички лейтенанти Бо се отдалечиха достатъчно, за да не ни чуват. - Ще уведомя стотната.
- Не - каза едната Анаандер. - Вар палубата ти е празна.
- Да, милорда - потвърдих аз.
- Ще се настаня там. - И толкоз. Не каза нито защо е дошла, нито колко време ще остане. Нито кога ще ми разреши да кажа на капитаната на стотната какви ги върша. Длъжна бях да се подчинявам на Анаандер Мианаай, нейните заповеди бяха с предимство пред тези на собствената ми капитана, но рядко бях получавала заповед от едната, без другата да е уведомена. Беше странно и неприятно.
Пратих сегменти на Едно Еск да извадят Едно Вар от трюма, включих отоплението на една секция от палуба Вар. Трите Анаандер Мианаай отхвърлиха предложението ми да им помогна с багажа, взеха си нещата и тръгнаха към Вар.
Това се бе случвало и преди, на Валскаай. Долните палуби бяха празни в по-голямата си част, защото воините ми бяха извадени от трюмовете и работеха. Онзи път Анаандер Мианаай беше останала на палуба Еск. Защо беше дошла тогава и какво беше направила?