Летели бяхме половината ден. Бих могла да летя и през нощта, не би ме затруднило, но би било неприятно. Ала не виждах причина да бързам. Приземих машината на първото свободно място, което видях, казах на Сейварден да слиза и също слязох. Метнах раницата на гърба си, платих таксата за паркинг, деактивирах летящата машина, както го бях направила в дома на Стриган, и тръгнах към града. Изобщо не погледнах дали Сейварден ме следва.
Кацнала бях близо до медицинския център. Някои от хотелчетата наоколо изглеждаха що-годе добри, но повечето бяха малки и не предлагаха никакви удобства, бяха почти като онова, в което бях отседнала, когато открих Сейварден, само дето цените бяха по-високи. Южняци с яркоцветни якета бързаха по улиците и говореха на език, който ми напомни за момичето и неговата майка от дома на Стриган. Други говореха езика, който знаех; пак на този език - за мой късмет - бяха написани и указателните табели в града.
Избрах хотел - не твърде луксозен, но поне по-голям от дупките с размер на пашкул, които се предлагаха на най-ниски цени - и заведох Сейварден в първата чиста на вид и не твърде скъпа закусвалня, която успях да открия.
Влязохме и погледът на Сейварден се спря върху лавицата с напитки зад бара.
- Има арак.
- Сигурно е много скъп - казах аз, - а и вероятно не струва. Тук не произвеждат арак. По-добре си вземи бира.
Изглеждаше ми напрегната, откакто кацнахме, присвиваше очи, сякаш ярките цветове я дразнят, затова очаквах да се заяде, но тя само кимна послушно. После сбърчи нос.
От какво правят бирата тук?
От зърно. Отглеждат го близо до екватора, където не е толкова студено.
Седнахме на една от пейките покрай трите реда дълги маси и сервитьората ни донесе бира и паници с нещо, което според думите й било специалитетът на заведението, „екстра красиво ядене, да“, както ни увери на развален радчайски. Оказа се доста вкусно, в паниците плуваха и истински зеленчуци, основно кълцано зеле сред другите съставки с неустановен произход. Имаше и парченца месо, вероятно от бов. Сейварден раздели на две с лъжицата си едно по-голямо парче - беше бяло отвътре.
- Сигурно е сирене - казах аз.
Тя изкриви лице в гримаса.
- Тези хора защо не ядат истинска храна? Какъв им е проблемът?
- Сиренето е истинска храна. Зелето също.
- Но този сос...
- Е вкусен. - Гребнах още една лъжица.
- Тук мирише странно - оплака се тя.
- Просто яж, става ли? - Тя погледна колебливо паницата си, загреба и подуши яхнията. - Невъзможно е да мирише по-зле от ферментиралото мляко-добавих.
И тя взе, че почти се усмихна.
- Права си.
Загребах от яхнията и се замислих за възможните последици от положителната промяна в поведението на Сейварден. Не бях сигурна какво означава, какво говори за душевното й състояние, за намеренията й, за отношението й към мен - коя или какво съм според нея. Може би Стриган беше права и Сейварден наистина бе решила да поеме по най-изгодния за себе си курс - да се държи за човека, който я храни, поне дока- то не се появят други възможности.
- Здравейте! - чу се висок глас от друга маса.
Обърнах се - момичето с играта „тактик" седеше до майка си и ми махаше. За миг се изненадах, но после съобразих, че се намираме близо до медицинския център, където бяха споменали, че ще докарат пострадалата си сродница. Бяха дошли от същата посока като нас, значи вероятно бяха паркирали машината си в тази част на града. Кимнах с усмивка, а момичето стана и дойде при нас.
- Приятелят ти е по-добре! - каза с усмивка. - Бра- во. Какво ядете?
- Не знам - признах. - Сервитьорката каза, че било специалитетът на заведението.
- О, много е вкусно, вчера си поръчах от него. Кога пристигнахте? Толкова е горещо, все едно е дошло лятото. Не мога да си представя какво ли е още по на север.
Явно се бе съвзела след инцидента. Сейварден, с лъжица в ръка, я зяпаше мълчаливо.
- Дойдохме преди час - отвърнах. - Ще пренощува- ме тук на път за панделката.
- А ние ще останем, докато краката на вуйчо не се оправят. Най-вероятно още седмица. - Намръщи се, явно броеше дните наум. - Или по-дълго. Спим в машината, много е неудобно, но мама казва, че цените на хотелите тук са безобразни. - Седна до мен на пейката.
- Никога не съм била в космоса. Как е там?
- Студено. Дори според твоите стандарти. - Тя. изглежда, сметна думите ми за шега, защото се засмя. - Няма въздух, разбира се, нито гравитация, така че всичко просто се носи насам-натам.