Тя ме погледна изпод вежди, уж сърдита.
- Стига де, знаеш какво имам предвид.
Погледнах към майка й - спокойна, стабилна, безразлична. Седеше и се хранеше.
- Всъщност не е много интересно.
Момичето махна с ръка.
- О! Ти нали обичаше музиката? Тази вечер в едно заведение наблизо ще пее певица. - Използва думата, която аз бях употребила погрешно в къщата на Стриган, а не онази, с която ме беше поправила. - Не отидохме снощи, защото се плаща. Обаче певицата ми е роднина. Леля е на дъщерята на братовчедка на мама, по бащина линия, но все пак сме роднини. Пя на последната фамилна сбирка. Много е добра.
- Непременно ще отида. Къде ще пее?
Момичето ми обясни, после каза, че трябва да си довърши вечерята, и се върна на масата им. Майка й вдигна за миг поглед от паницата си, кимна ми едва доловимо и аз й отвърнах по същия начин.
*
Заведението се намираше само през няколко сгради на същата улица, дълга ниска постройка, чиято задна стена се затваряше само с капаци, в момента отворени към вътрешен двор, където местните седяха без якета при температура един градус по Целзий, пиеха бира и слушаха мълчаливо как една жена свири на струнен инструмент, какъвто не бях виждала.
Поръчах бира за мен и за Сейварден и седнахме във вътрешността на постройката, където беше мъничко по-топло, отколкото на двора, защото бяхме на завет от лекия вятър, а и имаше стена, на която да се облегнем. Неколцина се обърнаха да ни погледнат, позяпаха ни миг-два. после отклониха поглед, за да не ни притесняват.
Сейварден се наведе леко към мен.
- Какво правим тук?
- Слушаме музика.
Тя вдигна вежди.
- Това е музика, така ли?
Обърнах се да я погледна в очите и тя се дръпна назад.
- Извинявай. Просто... - И махна безпомощно с ръка.
Радчаите имат струнни инструменти, при това доста разнообразни, влезли в културата им чрез анексирането на други светове, но да свириш на тях пред публика се смята за рисково начинание, защото или трябва да свириш с голи ръце, или с ръкавици толкова гънки, че все едно ги няма. А и тази музика - дългите бавни неравноделни фрази, които правеха ритъма непривичен за радчайското ухо, острото, на моменти грубо звучене на инструмента - беше далеч от нещата, които Сейварден бе свикнала да слуша.
- Толкова е...
Една жена на маса близо до нашата се обърна и ни изшътка. Вдигнах ръка, че съм разбрала, и изгледах предупредително Сейварден. За миг гневът изплува на лицето й и аз си помислих, че ще се наложи да я изведа навън, но тя си пое дълбоко дъх, заби поглед в бирата си, после вдигна мълчаливо глава и се загледа право пред себе си.
Парчето свърши и публиката затропа тихо с юмруци по масите. Изпълнителката изглеждаше хем безразлична, хем благодарна, и след кратка пауза подхвана ново парче, значително по-бързо от предишното и с повече звук, достатъчно, та Сейварден да ми прошепне, без да пречи никому:
- Колко време ще останем?
- Не знам. Доста.
- Уморена съм. Искам да си ида в стаята.
- Знаеш ли как да стигнеш дотам?
Тя кимна. Жената на съседната маса ни изгледа неодобрително.
- Отивай - прошепнах съвсем тихо. Надявах се Сейварден да ме е чула.
Тръгна си. Аз пък си казах, че това вече не е моя грижа и изобщо не ме интересува дали Сейварден ще намери пътя до хотела (поздравих се наум, че се сетих да прибера раницата си в хотелския сейф, защото и без предупреждението на Стриган не бих доверила на Сейварден вещите и парите си), ще се скита из града или ще се удави в реката - каквото и да направеше, отговорността не беше моя и нямаше никакъв смисъл да се тревожа за нея. Съсредоточих се върху халбата сносна бира пред себе си и върху концерта. Тепърва щях да чуя добра певица и песни, които са нови за мен. Бях направила голяма крачка напред към целта си и можех поне тази вечер да се отпусна.
Певицата беше изключителна, макар да не разбрах и една дума от песните й. Излезе на сцената късно вечерта, а междувременно заведението се беше напълнило. Клиентите разговаряха помежду си, но от време на време утихваха над бирата си да послушат музиката, а тропането с юмрук по масите ставаше все по-силно и енергично. Поръчах достатъчно бира да оправдая присъствието си, но повечето не я изпих. Може да не съм човек, но тялото ми е човешко и твърде много бира би забавила неприемливо реакциите ми.
Останах до късно, после тръгнах към хотела по тъмната улица. Разминавах се с хора, по двойки и тройки, които се разхождаха, разговаряха и не ми обръщаха внимание.
Прибрах се в миниатюрната стая и заварих Сейварден да спи дълбоко, дишането й беше спокойно и равномерно, крайниците - отпуснати. За пръв път я виждах толкова дълбоко заспала. За миг се зачудих дали не е взела кеф, но знаех, че няма пари, че не познава никоя тук и че не говори нито един от местните езици.