- Брек! - извика задъхано тя. - Къде отиваш?
Не отговорих, само ускорих крачка.
- Брек, по дяволите!
Спрях, но не се обърнах. Замислих се дали да кажа нещо. Бях толкова ядосана, че гневът щеше да избие през думите ми, а и полза от приказки - никаква. Сей- варден се изравни с мен.
- Защо не ме събуди? - попита тя.
Хрумнаха ми няколко отговора. Реших, че нито един не става, затова тръгнах отново.
Не погледнах назад. Не ме интересуваше дали Сей- варден ме следва, или не, всъщност надявах се, че се е отказала. Определено не се чувствах отговорна за нея, нямах опасения, че без мен ще е безпомощна. Можеше да се грижи за себе си.
- Брек, по дяволите! - извика отново тя. После изпсува люто, а аз чух стъпките й зад себе си, усилното дишане. Подтичваше да ме настигне. Не спрях, даже леко ускорих.
След още пет километра, през които тя ту изоставаше, ту тичаше да ме настигне, Сейварден каза:
- На Аатр циците, не знаех, че си толкова злопаметна.
Продължих мълчаливо напред.
Мина още час, градът остана далеч зад гърба ми, мостът се появи пред мен - плоска черна панделка над пропастта, обрасла отдолу със стъклени шипове и спирали, яркочервени, наситено жълти, лазурносини, някои оцелели в пълния си блясък, други изпочупени. Стените на пропастта се спускаха право надолу, черни с оттенъци в синьо, сиво и зелено, покрити тук-там със скреж. Дъното на бездната се губеше в облак. Табелка на пет езика предупреждаваше посетителите, че мостът е защитен обект и достъпът до него е разрешен само за определени категории лиценз - какъв лиценз и с каква цел нямах представа, защото не знаех думата. Ниска бариера блокираше входа - лесно можех да я прескоча, - не се виждаше жива душа, бяхме само двете със Сейварден. Мостът беше широк пет метра като всички подобни мостове и макар вятърът да беше силен, нямаше да ме издуха. Тръгнах напред, прехвърлих се през бариерата и стъпих на моста.
Ако имах проблем с височините, сигурно щеше да ми се завие свят. За щастие нямам такъв проблем. Все пак усещането не беше от най-приятните - давах си сметка за обширните празни пространства зад и под мен, които не можех да видя, освен ако не насоча вниманието си към тях, което означаваше да го отклоня от други, по-важни посоки. Ботушите ми тропаха по черното стъкло, цялата конструкция се люлееше леко, тръпнеше под напорите на вятъра.
Вибрации с нов ритъм ми подсказаха, че Сейварден е тръгнала след мен.
Онова, което се случи после, стана до голяма степен по моя вина.
Бяхме на средата на моста, когато Сейварден се обади:
- Добре де. Разбрах. Сърдита си ми.
Спрях, но не се обърнах.
- Колко успя да си купиш? - попитах най-сетне: избирах напосоки едно от многото неща, които исках да кажа.
- Какво?
Не се бях обърнала, но с периферното си зрение видях как се навежда напред с ръце на коленете, чувах тежкото й дишане, усилието да надвика вятъра.
- Колко кеф?
- Исках само малко - каза тя, с което не отговори на въпроса ми. - Само колкото да дойда на себе си. Имам нужда от него. А и не е като да си платила ти за онази летяща машина, нали така? - За миг си помислих, че помни как съм се сдобила с машината, колкото и невероятно да изглеждаше това. Но тя продължи: - В раницата си имаш достатъчно да купиш десет такива машини, само дето парите изобщо не са твои, а на лордата на Радч. Караш ме да вървя пеш просто от злоба.
Стоях, все така без да се обръщам, брулена от вятъра. Стоях и се опитвах да разгадая какво означават думите й, за какво или за коя ме взема Сейварден. И защо според нея я бях прибрала под крилото си.
- Знам какво си - каза тя. - О, сигурна съм, че ти се ще да ме зарежеш, но не можеш, нали така. Имаш заповеди да ме върнеш.
- Какво съм? - попитах, все така без да се обръщам, повишила глас срещу вятъра.
- Нищо, това си ти. Нищожество - отвърна презрително Сейварден. Беше изправила гръб и стоеше току зад лявото ми рамо. - Явила си се на теста за пригодност, назначили са те за кратко в армията и като милиони други нищожества в последно време си въобразяваш, че това те прави голяма работа. Усвоила си акцента, научила си се да държиш правилно приборите за хранене, намърдала си се някак в специалните служби и сега аз съм специалната ти задача, трябва да ме върнеш у дома жива и здрава, дори да не искаш, нали така. Нещо не ме харесваш и аз лесно мога да се досетя за причината. Причината е, че колкото и да се пънеш, колкото и да се кланяш на тази и онази, никога няма да бъдеш като мен, каквато съм аз по рождение, а хората като теб мразят това.
Обърнах се към нея. Сигурна съм, че лицето ми беше безизразно, но когато очите ни се срещнаха, Сейварден трепна, въпреки наркотика, и отстъпи инстинктивно назад. Три стъпки.